Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 43

Бях видян още щом завих зад ъгъла. Един бял тук, на това свято за тях място! Сега, когато са изровили бойната секира! Това беше толкова нечувано, че най-напред настъпи дълбока тишина. После червенокожите изригнаха един наистина разтърсващ до мозъка на костите рев. Уловиха се за оръжията и се втурнаха към мен.

— Тихо, млъкнете! — надвиках аз воя. — Чуйте какво искам да ви кажа!

Същевременно развъртях вихрено тежкия мечкоубиец надясно и наляво, напред и назад, за да държа на разстояние неколцината приближили прекалено до мен. Така някои от тях влязоха в неприятно съприкосновение с приклада. Те засилиха крясъците си и опитаха да ме нападнат. Тогава един възрастен индианец надвика всички:

— Мълчете, воини на команчите! Маниту ни прати голям улов. Този мъж е най-прочутият сред всички бледолики. Утре той ще умре на кола на мъченията заедно с онези, които лежат там отзад.

Погледнах над червенокожите към задната страна. Там лежаха шестимата бели пленници.

Когато червенокожите се подчиниха на стария и млъкнаха, той продължи триумфиращо:

— Аз не разпознах веднага този бял мъж, защото той не носи облеклото на ловец. Чуйте неговото име, воини на команчите! То е Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка… Поразяващата ръка! — отекна наоколо удивено и същевременно заплашително. Но най-близкостоящите до мен неволно отстъпиха.

— Да, аз съм Поразяващата ръка, приятелят и братът на всички червени мъже, които обичат доброто и мразят злото — обадих се отново. — Аз няма да умра тук на кола на мъченията, защото То-кай-хун, вашият вожд, ме праща при вас. Аз идвам като негов пратеник и не е нужно да убивам оня, който се осмели да ми посегне, защото него ще го накаже То-кай-хун.

Изявлението прозвуча с такава крепка увереност, че очакваният ефект не закъсня. Очите им бяха враждебно отправени към мен, наистина, но като към враг, когото не смеят да нападнат. Старият пристъпи по-близо до мен и ми викна:

— То-кай-хун те пратил! Това е лъжа!

— Кой може да каже, че Олд Шетърхенд някога е излъгал? — попитах.

— Аз! — отвърна той.

— Кога и къде?

— Навремето, когато беше наш пленник и все пак ни се изплъзна.

— Ти лъжеш! Кажи каква лъжа съм изрекъл тогава.

— Не с думи, а с дела ни излъга ти тогава. Ти се правеше на наш приятел, а пък постъпи като наш враг.

— Говориш само лъжи. Не беше ли синът на То-кай-хун в моя власт? Не му ли подарих живота и го доведох здрав при вас? А какво възнаграждение получих в замяна? Вие се отнесохте с мен като с пленник! Чии дела бяха осъдителни? Моите или вашите?

— Ти си тръгна и освободи също другите пленници! — отвърна старият вече по-малко самоуверено.

— Те бяха мои спътници и съвещанието на вашите мъдри мъже ги освободи.

— Защото ти ги принуди с юмрука и пушките си. Ти не си наш приятел и брат и То-кай-хун не те е пратил при нас.

— Но е точно така, както го казвам: той ме прати тук!

— Можеш ли да го докажеш?

— Да.

— Уф! Как претендира гърмящата змия да докаже, че не е отровна? Отвори си устата и узнай дали ще те дарим с вяра!