Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 41

4. Размяната

Яздехме бързо. Следата на команчите беше ясна и не трябваше да се бавим, за да я търсим. Индианците бяха яздили поне също толкова бързо, колкото и ние и, понеже не изчакваха вожда си, явно не се безпокояха за неговата сигурност. Имахме още два часа до вечерта, когато съобщих на двамата си спътници, че сме стигнали в близост до Жълтата планина. Тогава Пъркинс попита:

— Направо натам ли ще яздим?

— Не. Това би означавало да изгубим играта.

— Защо?

— Понеже вождът е при нас. Червенокожите не бива да го видят, преди да са освободили пленниците си, а може би не и после, защото аз не съм му обещал свободата.

— Но нали трябва да узнаят, че е наш пленник! Кой ще им го каже?

— Ти, мастър Пъркинс — отговорих сериозно, макар в действителност да се шегувах.

— Аз? — извика той уплашено. — Аз да занеса тотема? Да пазя добре вожда, е десет пъти по-лесно, отколкото да отида при воините му, за да преговарям с тях. Много ме е страх, че тогава ще извърша някои глупости, с които и вас ще изложа на опасност.

— Това вече е казано така искрено, както аз обичам. Но след като си толкова недосетлив, как мога тогава да ти поверя вожда?

— Това можеш, сър! — врече се той облекчено. — Ние ще ти предадем вожда при твоето връщане точно така, както си ни го оставил.

— Да, така ще бъде — потвърди Джафар. — Аз не съм страхливец, не съм и онова, което хората наричат будала.

Да, той навярно не беше нито глупав, нито страхлив. На него имах повече доверие отколкото на Пъркинс. А и какво ли можех да направя? Един от нас трябваше да отиде при индианците, а това беше риск, за който се искаше мъж на място. За тая работа не ставаше нито персиецът, комуто напълно липсваха познания за тукашните порядки, нито Пъркинс, който не притежаваше никакъв кураж. Та бях принуден значи да им поверя вожда.

Познавах мястото, където се намираха гробовете на вождовете. Макик Натун имаше от южната си страна една вгънатост, чиито стени се изкачваха доста стръмно. Гробовете, четири на брой, лежаха един до друг при западната страна на тази местност, в която дървета не растяха, а само храсти. Зад «залива» от жълтата скала ромолеше един извор. Там вероятно се бяха разположили индианците на бивак. Теренът в близост до гробовете беше открит. Раслите там някога храсти бяха изчезнали следствие състоялите се тук възпоминателни тържества. Затова пък храсталакът продължаваше да се разстила надясно и наляво, т.е. на изток и запад покрай подножието на планината — обстоятелство, което ми предлагаше голямо предимство. И тъй, тази вгънатост на Макик Натун беше мястото, където трябваше да се реши съдбата на пленниците. Вярно, в случая моят живот висеше на един-едничък косъм, защото дори ако индианецът би бил склонен на кое да е друго място за мир, то при гробовете на неговите паднали в битки предводители го управлява само омразата, изпълва го само чувството за мъст и ето защо всъщност това място бе зле избрано по отношение нашите намерения, защото не можехме да си стоим и чакаме спокойно, при положение, че пленниците на другия ден щяха да бъдат екзекутирани.