Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 44

— Вие ще ми повярвате, защото ще ви предам един тотем.

— Тотем? От То-кай-хун? Той остана назад. Защо те праща като вестител? Защо не дойде самият?

— Защото не може. Кой в негово отсъствие е предводителят?

— Аз.

— Можеш ли да разчетеш един тотем?

— Да. Неколцина от нас умеят.

— Ето, вземи.

Извадих листовете от джоба и ги дадох на стария. Той ги взе и заповяда на хората си:

— Обградете бледоликия и не го пускайте от това място! Той иска да ни измами. Тотемът се прави от кожа, а не от нещото, което белите наричат хартия. Такава една хартия никога не може да бъде тотем.

Аха! Никога като тотем! Затова значи доволният поглед на вожда, когато му казах, че ще пише на хартия! Това картинно писмо нямаше валидността на тотем, то не ме закриляше! Е, аз въпреки това си имах достатъчна закрила. След думите на индианеца хората му отново се стълпиха по-близо до мен. Тогава аз взех карабината «Хенри» в ръка и извиках:

— Назад! Не сте ли чували за тази омагьосана пушка, с която мога да стрелям непрекъснато? Който посегне към някое оръжие, ще получи куршум! Направете място! Аз не смятам да бягам, но ще ида там, където ми хареса!

Запънах петлето на магазинната карабина, взех я в дясната ръка par pistolet, накарах врания да заподскача с къчове в кръг, за да ми отвори пространство, и го насочих после към мястото, където лежаха пленниците. Знаех какво можех да рискувам. Навярно нямаше човек сред команчите, който да не е чувал за моята «омагьосана пушка». Тяхното суеверие ги караше да приемат карабината като оръжие, срещу което съпротива няма. Те я видяха готова за стрелба в ръката ми и се отдръпнаха. Едва когато бях минал през тълпата им, тръгнаха подире ми. Само старият се осмели да дойде по-близо и ми извика:

— При пленените бледолики ли искаш да отидеш?

— Да.

— Не можеш!

— Pshaw!

Продължих да яздя. Той приближи тогава още повече, протегна ръка към юздата ми и изкряска:

— Не по-нататък, иначе ще те пленя!

— Опитай! Кой ще дръзне на забрани на Олд Шетърхенд нещо, което му харесва да прави?

Спрях коня и насочих дулото на карабината към стария.

— Уф, уф! — прозвуча уплашеният му вик, с който изчезна в тълпата на хората си.

Някой друг на мое място щеше да бъде смъкнат от коня и овързан. На мен това обаче не се случи. Защо? Имаше няколко причини. Първо, те сега знаеха все пак, че съм пратен от техния вожд. Второ, въздействаше страхът от моята пушка. Трето, при тях аз се ползвах с репутация, която правеше възможно едно такова рисковано дело. Онова, което при някой друг щеше да бъде наречено безразсъдна дързост, при мен бе просто само отчитане и използване на обстоятелствата. И накрая, четвърто, моята поява бе подействала направо слисващо. Стореното от мен беше в техните очи не държането на един безумно дързък мъж, а действието на една личност, снабдена с по-могъщ амулет.

Насочих коня отново към задния план, откъдето екна към мен силният вик:

— Олд Шетърхенд! Слава, Богу! Да видя теб тук, е най-върховното чувство!