Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 27

Ние дълго говорихме. Аз с удоволствие бих научил нещо по-подробно, но тъй като той самият не засягаше своя живот, не сметнах за необходимо да го питам. Във всеки случай беше образован мъж, образован не само според ориенталското схващане. Трябва да бе пребивавал по-дълго време в Западна Европа.

По-късно моите спътници вървяха заедно и докато аз крачех напред, си говореха, както изглежда, за мен, защото от време на време приглушаваха гласовете си до шептене и изоставаха по-далеч зад мен, отколкото биха го сторили, ако не бях темата на техния разговор.

Пъркинс ми предложи на няколко пъти коня, но понеже не бях уморен, можеше да го задържи. Така мина нощта и настъпи утрото. Когато бе станало толкова светло, че можехме да се виждаме, той каза:

— Сега команчите ще започнат да ни търсят и ще намерят мулетата, сър.

— Определено. И тъй като в гората е влажно, стъпките ни вече не могат да се видят. Не намерят ли червенокожите следа, ще приемат, че със Снафълс не е имало други, и няма да търсят повече.

— Но ще търсят мистър Джафар.

— Не прекалено дълго. Команчите биха могли да го заловят само ако открият следата му. Но понеже това, както предполагам, няма да се случи, те няма да губят много време за усилия, за които ще си кажат, че са напразни.

— Бих желал да отбележа, че индианците не могат да проумеят неговото изчезване и ще са любопитни да намерят някакво обяснение.

— При други обстоятелства червенокожите действително биха претърсили цялата местност. Но ние знаем какво възнамеряват. Те бързат. Не могат да чакат, докато заселниците, които се канят да нападнат, узнаят за това. Ето защо команчите ще предпочетат да оставят изплъзналия им се по толкова загадъчен начин мъж, вместо да организират едно дълго, безполезно търсене. Доколкото познавам червенокожите, те ще използват за това най-много първите два часа от деня и после ще си продължат ездата към Макик Натун.

— Кога ще пристигнат в гората при пороището?

— Тъй като команчите през деня ще яздят по-бързо, отколкото ние досега, ще бъдат там навярно по обяд.

— А ние?

— След може би един час, ако нещо не се заблуждавам в предположенията си.

— Тогава ще трябва да чакаме там почти пет часа. Дано само намерим някакъв дивеч! Нямаме нищо за ядене.

— За съжаление, не бива да ловуваме, защото трябва да се пазим да не намерят някой знак за нашето присъствие. Но… гледай, ей това веднага ще ни помогне!

Едва Пъркинс беше изразил желанието си за дивеч и два прерийни заека изскочиха пред нас. Аз смъкнах бързо карабината «Хенри» от гърба и ги прострелях.

— Аллах! — възкликна Джафар. — Добър стрелец си! Виждам, че Пъркинс преди малко явно ми е казал истината, като ми разправяше за Олд Шетърхенд.

Това детинско възхищение предизвика весела усмивка на лицето ми. Аз взех зайците, окачих ги на пояса си и после продължихме. Изстрелите насочиха вниманието на Джафар към двете ми пушки. Той ги огледа неколкократно по начин, който говореше за необикновен интерес, и накрая даде израз на това чувство, като ме попита: