Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 29

Ако освободиш един персийски мирза в Дивия Запад на Америка от индиански плен, то това е събитие, което определено може да се нарече необикновено. Но да чуеш от този мирза, че преди туй си спасил край Тигър там отвъд океана негов близък от смърт, тогава думата «необикновено» значи твърде малко. Ето защо изненадата изтръгна от мен, макар да възнамерявах да мълча, бързия въпрос:

— Да не би да познаваш Хасан Арджир мирза?

Сега бе ред да се удиви Джафар. Той спря коня си, така че аз също спрях, изхвърли ръце от удивление нагоре и извика:

— Хасан Арджир мирза, избягалият принц! Ти знаеш това име! Аллах и до днес върши най-големи чудеса! Но къде пък си чувал за него?

— Чувал? Аз съм го виждал и коленичих до неговия труп, когато чумата вече го беше сграбчила в ужасните си обятия.

— Труп…! Чума…!

— До него лежеше Джанах, неговата жена, неговата гордост, убита по същото време заедно с него.

Беше странна сцена. Ние стояхме един пред друг и си крещяхме тези възгласи, та Пъркинс можеше да помисли, че и двамата сме полудели. Очите на Джафар се бяха втренчили надолу към мен окръглени като топчета. Беше отворил уста, но не можеше да изрече нито дума. Той направи едно голямо, задушаващо усилие и буквално ми изрева:

— Джанах, неговата жена, неговата перла! Тъкмо чрез нея бях сроден с него! Ох, мистър Шетърхенд, трябва да те питам дали сънувам, или съм в треска. Ти си бил при хаддедихните?

— Да.

— По времето, когато Мохамед Емин, техният прочут шейх, е умрял?

— Бях на погребението му. Той умря, когато подкрепихме Хасан Арджир мирза в битката срещу кюрдите.

— Съвпада! Ама тогава ти си… — Той се улови с ръка за челото и после продължи: — Тогава ти трябва да си все пак онзи Кара бен Немзи ефенди!

— Този съм действително. Моето малко име Карл беше превърнато в Кара. Бен Немзи обозначава моята националност, а титлата ефенди ми дадоха без специални заслуги.

Сега последваха въпроси, на които трябваше да отговарям, докато ги прекъснах:

— Това е среща, която човек едва ли би счел за възможна. Но нека не допускаме удивлението да ни задържа по-дълго тук. Да помислим първо за най-близко лежащия дълг и после, когато този дълг е изпълнен, за миналото! Хайде да побързаме да стигнем при пороището!

— Както искаш, сър. Но можеш да ми вярваш, че вълнението ме порази. Олд Шетърхенд и Кара бен Немзи ефенди са една и съща личност! Какво ли не можеш да ми разкажеш!

— И ти на мен също. Аз трябва да знам до най-малката подробност къде и как си намерил моя дребен, верен хаджи. А сега да продължаваме! Хайде!

Продължихме прекъснатата по една толкова странна причина езда. На двама ни беше твърде трудно да мълчим. Но беше по-добре да насочваме мислите си засега само към настоящето и неговите изисквания. Що се отнася до Пъркинс, той явно бе заразен от нашето удивление, защото правеше физиономия, сякаш се бе спънал от султана на Стамбул и паднал върху императора на Китай.

Моето предсказание се потвърди: аз не пропуснах издълбаното от пороищата корито. След приблизително един час видяхме на североизток пред нас да се появява една тъмна ивица, която означаваше гора.