Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 25

Оказа се, че непознатият действително можеше да върви, както бе казал. Но ние нямаше защо да бързаме, понеже не бяхме преследвани. Когато той сега отново ме помоли да му кажа името си, аз отговорих:

— Тук, в Запада, ми казват Олд Шетърхенд. Наричай ме и ти така, сър. А ти сигурно си мистър Джафар от Изтока?

— Да… но откъде знаеш името ми!

— Чух го от Пъркинс, твоя водач.

— Ти значи днес си го видял? А ние мислехме, че го е сполетяла злополука.

— Кажи най-напред за какъв го смяташ! Що за човек е той?

— Досега не съм имал причина да се оплаквам от него.

— В такъв случай сигурно не е чак толкова лош, колкото го мислех. Хайде, трябва да продължим! Докато вървим, ще ти разкажа как се запознах с него.

Хванах Джафар за ръка да го водя, понеже трябваше да минем през гората. Докато крачехме предпазливо между дърветата, аз разказвах. Накрай той каза:

— Сър, Пъркинс не е герой. Ужасът и страхът са го подтикнали към това, което ти наричаш вероломство. Нека оставим нещата с досегашното наказание. Той е страхлив, но не е злодей.

— Съгласен съм. Значи си на мнение, че мога да го развържа?

— Да. Можеш да му вярваш. Той ще те измами единствено ако очакваш от него геройски дела. Но, сър, как съжалявам за другите ми придружители! Те са безвъзвратно изгубени.

— Още не. По-късно ще поговорим за тях. Вече пристигнахме.

Ние нямахме причина да говорим тихо и Пъркинс ни чу. Той ни разпозна по гласовете и извика насреща ни:

— Ти идваш, мастър Шетърхенд? Слава Богу, провървяло ти е! Чувам да говориш с мистър Джафар. Значи си го освободил. Да се надяваме, че сега ще върнеш и на мен свободата!

— Добре! Мистър Джафар помоли за теб, затова ще те освободя, но се надявам да оправдаеш очакванията.

— Ще ги оправдая, сър! Кажи само какво трябва да сторя!

Развързах Пъркинс и му върнах всичко, което му бях иззел от джобовете. После го предупредих:

— Но не вярвай, че сега веднага ще проявя пълно доверие към теб! Аз щях да продължа строго да те пазя, ако не бях принуден да предоставя тая работа по-скоро на команчите.

— Команчите?… Мен да надзирават?… Какво искаш да кажеш с това?

— Много просто: ти си изгубен, ако не се държиш вярно към мен и не правиш само онова, което искам. Ако още веднъж постъпиш страхливо или вероломно, ще им паднеш в ръцете. Само аз съм този, който е в състояние да ги заблуди. Твоята сигурност следователно зависи от верността ти към нас, затова съм убеден, че по тази причина мога да разчитам на теб.

Накратко му разказах случилото се, но после трябваше да мислим за тръгване. Налагаше се, за съжаление, да зарежем двете мулета, за да заблудим индианците. Те трябваше да си мислят, че Снафълс са били сами в тази местност. Ето защо се налагаше да отведем животните до някое място, където да бъдат лесно открити. При това разчитах на благоразумието на Снафълс. Те знаеха, че са изгубени в случай че не можех да си спася. Следователно не биваше да издават, че при тях е бил още някой. Когато после червенокожите започнеха да търсят и се натъкнеха на мулетата и пушкалата на «Гъгнивците», щяха да се убедят, че братята наистина са били сами. А нашите следи, ако бъдехме предпазливи, нощната роса щеше да направи неразпознаваеми.