Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 26

Ние вързахме към седлото на всяко муле по една пушка и ги поведохме. Казах на Джафар да ни чака. Аз вървях напред и Пъркинс ме следваше. След като стигнахме в близост до мястото, където Тим се бе изпързалял, вързахме животните и се върнахме после обратно при Джафар, който се радваше, че отново е намерил коня си.

— Ще ми се да беше моят — каза Пъркинс, — защото сега трябва да вървя пеш.

— Ти можеш ли да вървиш бързо? — осведомих се аз.

— За съжаление не.

— Тогава ще ти дам моя кон, а аз ще вървя. Сега нека не губим време в празни приказки, ами да потегляме.

Изведохме конете от гората в противоположна на реката посока. Когато стигнахме на открито, Джафар и Пъркинс ги възседнаха, за да ме следват. Тук беше по-светло отколкото в гората. Звездите грееха и не съществуваше съмнение относно това накъде трябва да се насоча.

Дълго време всеки бе зает с мислите си, после Пъркинс каза:

— Ти явно знаеш точно накъде вървиш, сър. Може ли и ние да го научим?

— Да, така е! Към едно възвишение, наречено Макик Натун. Там команчите искат да убият пленниците при гробовете на своите вождове. Днес не може вече нищо да се направи. Но аз се надявам утре да им измъкнем пленниците.

— По какъв начин?

— На половин ден езда оттук към Макик Натун се намира едно дере, в което през пролетта тече толкова много вода, а през останалото време е толкова влажно, че там е порасла гора. Аз съм сигурен, че индианците ще насочат ездата си натам, за да позволят на конете да си отдъхнат, да ги напоят и да ги оставят да попасат. Може би там ще ни се открие възможност да освободим пленниците.

— А ако не?

— Тогава наистина няма да ни остава нищо друго, освен да последваме червенокожите към Макик Натун, където непременно трябва да бъде намерен удобен случай, та ако ще да се наложи да изтегля всички тях за косите.

— Ти си храбър мъж, мастър Поразяваща ръка. Известно ли ти е всъщност дерето, за което говориш?

— Да. То се намира северно от Бийвър Крийк. Ние обаче направихме една заобиколка на запад и ще приближим следователно от тази посока. Това беше необходимо заради команчите, които сигурно ще яздят по права линия и не бива да се натъкнат на нашата диря.

— Ама с тая заобикалка лесно можем да пропуснем пороището.

— Това казваш ти и претендираш да си водач?

Тази забележка го накара да преустанови разговора.

В замяна Джафар започна да ми разказва как е бил нападнат от червенокожите. Той се отбранявал и улучил с куршумите си двама индианци. Оттук беше кръвта, която бяхме видели. По тази причина бил по-здраво вързан от другите и определен за една по-мъчителна смърт. Той описа отреденото му «обработване». Говореше английски, но по такъв пищно-цветист начин, че щях да го сметана за ориенталец дори и още нищо да не знаех за него.