Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 24

— Стъпчете огньовете, бързо! Може би има и други бледолики наблизо.

Заповедта беше незабавно изпълнена. При това възникна за кратко време бъркотия и у мен изплува една мисъл, която осъществих също така бързо, както беше възникнала. Пламъците бяха угасени, но тъй като аз лежах на земята, виждах все още при тлеенето на главните, че червенокожите се движеха един през друг и в момента мислеха само за Двамата Снафълс, а за предишните пленници май бяха забравили. Аз се стрелнах полуизправен напред към бивака, стигнах благополучно до вързаните, улових за яката онзи, когото смятах за Джафар, и го повлякох натам, където бях лежал.

Индианците би трябвало да ме видят, ала във възбудата си никой нищо не забеляза. Беше някакво чудо, че номерът бе успял. Сега отново имах храсти между тях и себе си и можех да се изправя. Най-напред да се махна, само да се махна оттук! Метнах на рамо вързания и неподвижен като пън мъж, който звук не беше издал, и побързах да се отдалеча дотолкова, че да се чувствам сигурен. Там го сложих на земята, извадих ножа, прерязах ремъците, с които беше вързан, и казах:

— Ти си свободен. Стани и опитай дали ще можеш да вървиш!

— Свободен? — отговори той на английски със силен акцент. — Тогава ти не си индианец?

— Не. Аз съм бял. Дойдох да те освободя, но не подозирах, че това ще стане по този начин.

Едва сега той се изправи бавно, улови двете ми ръце и заговори:

— Аллах, Аллах! Свободен съм, свободен, избавен, спасен от тези дяволи! Трябва да знам на кого да благодаря!

— Това по-късно. Трябва бързо да се махаме! Чуваш ли как вият червенокожите? Те са забелязали, че липсваш, и ще те търсят. Не бива да губим нито миг. Опитай дали можеш да вървиш!

Той направи няколко крачки, но се олюля и после заяви:

— Не става, сър. Бях толкова стегнато вързан, че не си чувствам нозете. Не мога да вървя, ще падна.

— Е, добре, ще те нося.

— Ще ме носиш? Но аз съм тежък мъж?

— Pshaw, това е най-малкото. Ръцете ми ще бъдат свободни, а това е нужно за да изкатеря тая стръмна височина. Ще те взема на гръб, а ти се дръж здраво. Обвий с ръце врата ми. Хайде!

Прибрах в джоба срязаните ремъци, които не биваше да бъдат намерени от индианците. Въпреки опасността, която носеше всяко забавяне, от учтивост Джафар поиска да се възпротиви срещу носенето. Без много да му мисля, аз го взех на гръб и поех възможно най-бързо по височината. Горе го пуснах и той каза, че сега вероятно щял да може да върви — отново чувствал краката си. Значи кръвообращението беше наред.

Останахме още малко тук и аз се заслушах надолу към долината. Там цареше дълбока тишината. Червенокожите сигурно предполагаха, че наблизо може да има и други бели. Но те можеха да търсят само в мрака и нямаше как да открият следата, която бях оставил. На сутринта тя навярно нямаше вече да се вижда и изчезването на пленника щеше да остане за тях загадка, стига чрез някоя непредпазливост от страна на Снафълс да не узнаеха нещо за моето присъствие. Че щях да употребя всичките си сили да освободя братята и заедно с тях и другите бели, се разбираше от само себе си. Как щях да го направя, засега, наистина, не ми беше ясно. Днес, естествено, не можех нищо повече да предприема.