Читать «Корабът на страха» онлайн - страница 126

— Друго?

— Засега не знам, Ранулф. Наистина не знам. Тази сутрин научихме два нови факта. Първо, Сервин не се е докосвал до вино или друга силна напитка. Трябва да поразмисля над това. Второ, Беренгария, една жена, прибягвала до всякакви хитрини, за да оцелее, не особено вярваща, взема парче въглен и надрасква думата «Назарет» на стената в стаята си. Защо?

Ранулф поклати глава.

— Дали според теб Уендовър — попита Ранулф — няма пръст в смъртта на сър Рауф? Тръгнал си е преди лейди Аделиша в онзи ден.

— Да, недовършеният ни разговор — Корбет се изправи на крака. Върна се обратно в приемната, където лейди Аделиша продължаваше да се взира в огъня. — Ти каза, че Уендовър бил крадец, нали?

— Да, сър Хю, а у крадците няма чест. Когато посещавах Уендовър в «Игра на дама», винаги вземах пари. Имах свой незначителен източник на доходи, съпругът ми пое грижата за останалото. Често откривах липси. Уендовър и аз лежахме заедно. Той задоволяваше своята страст, аз моята. Заспивах. Винаги си тръгваше първи, твърдеше, че дългът го зове.

— И винаги ли крадеше? — попита Корбет.

— Да, сър Хю. Унизително е, нали? Вземаше монета или гривна, някоя дреболия и си мислеше, че няма да забележа.

— Защо? — попита Корбет.

— Не знам, сър Хю. Може би такава му е природата. Може да е бил като Беренгария и да е спестявал пари — бели пари за черни дни.

— Затова ли си е тръгвал първи?

— Именно затова, сър Хю. Крадеше и се измъкваше. Когато се събуждах, вече нямаше кого да обвинявам. Всеки път ми се искаше да го обвиня, но така и не го направих. Може би е било от гордост. Страстта ни, сър Хю, беше като огъня: пламна силно, после пламъците угаснаха и след тях не остана друго освен студена пепел — лейди Аделиша замълча. — Сър Хю, какво ще стане с мен?

— Мистрес, случаят така се обърка, че никой съдия няма да седне и да го изслуша. Но тук има зло, което аз трябва да изтръгна от корен.

Корбет се сбогува, все така потънал в собствените си размисли. С Ранулф се облякоха добре срещу студа и зачакаха Чансън, който дойде от Мобисон и каза, че не са открили нищо ново. Възседнаха конете и поеха през полето към града. Поради разведряването на времето всичко живо бе наизлязло на открито. Всички зловредни твари, всички измамници и мошеници, нароили се из кралския град Кентърбъри, бяха плъзнали навсякъде за лесна плячка. Смесваха се с богатите, облечени във вълнени мантии, плътно обвити около издутите им шкембета. Из улиците се тълпяха поклонници, бледи и посърнали от дните въздържание, изгарящи от желание коледните пости да приключат, за да оставят сухия хляб и възсолената вода и да празнуват с вино, топъл хляб и сочни късове месо. Наскоро освободен от подземието на замъка, пиян затворник стърчеше в каруца, размахваше веригите на ръцете си, просеше милостиня и подигравателно даваше наставления за последната си воля и завещание.

— На ония в дупката — спомена той другарите си от затвора, — оставям огледалото си и ласките на жената на тъмничаря. На замъка оставям завесите си, изтъкани от паяжини. На другарите си, които зъзнат нощем, приковани към стените, завещавам удар по окото. На бръснаря си оставям кичури от косата си. На обущаря си — дупките в обущата си. На шивача — овехтелите си гащи…