Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 114

— Знаеше, че ще отнеме време, още когато се съгласи да се включиш. Нямаше начин Изпитанието да свърши набързо, четири дена — и, хайде. Ако сега се измъкнеш, ни прецакваш. И не забравяй, че се заклехме…

— Заклехме се, заклехме се, заклехме се, заклехме се! Божичко, Оливър, вече почваш да дрънкаш точно като Ели! Упрекваш ме. Дразниш ме. Напомняш ми, че съм се заклел. Господи колко го мразя тоя шибан номер! Все едно тримата ме държите затворен в някоя лудница.

— Значи наистина те е яд на мен.

Той сви рамене.

— Яд ме е на всички и на всичко. Най-много ме е яд на себе си обаче. Че се забърках в това. Че не проявих благоразумието да ви кажа да не ме броите, още от самото начало. Помислих си, че ще е забавно, и се навих за разходката. Забавно! Еба си!

— Още ли вярваш, че е само губене на време?

— А ти?

— Не мисля. Усещам как се променям от ден на ден. Все повече овладявам тялото си. Сетивата ми се усилват. Включвам се в нещо голямо, Тимъти, Ели и Нед също, и няма причина да не можеш да го направиш и ти.

— Луди сте! И тримата сте луди.

— Ако се отпуснеш и наистина почнеш да се отдаваш на някои от медитациите и духовните упражнения…

— Ето пак! Пак почваш да ме дразниш.

— Извинявай, Тимъти. Зарежи го. — Поех си дълбоко дъх. Тимъти беше най-близкият ми приятел, може би единственият ми приятел. И въпреки това изведнъж ми писна от него, писна ми от широкото му биче лице, от късата му подстрижка, писна ми от арогантността му, от парите му, писна ми от потеклото му, от презрението му към всичко извън границите на разбирането му. Казах, много равнодушно и хладно: — Виж, ако не ти харесва тук, иди си. Просто си иди. Не искам да си мислиш, че аз съм този, който те задържа. Иди си, щом това искаш. И не се притеснявай за мен, за клетвата и за каквото и да било. Мога и сам да се погрижа за себе си.

— И аз не знам какво искам — измърмори той и за миг раздразнената физиономия се стопи. Изражението, което я замени, не можеше лесно да се свърже с Тимъти: объркване, уязвимост. Но бързо изчезна и той ме погледна навъсено. — Още нещо — заговори, отново раздразнено. — Защо по дяволите съм длъжен да казвам тайните си на когото и да било?

— Не си длъжен.

— Брат Хавиер каза, че съм.

— Теб какво те бърка? Ако не искаш да споделяш нещо, не го споделяй.

— Нали е част от ритуала.

— Но ти не вярваш в ритуала. Все едно, ако ще си тръгваш утре, Тимъти, няма нужда да правиш това, което брат Хавиер казва, че трябва да направиш.

— Казах ли, че си тръгвам?

— Каза, че искаш да си тръгнеш.

— Казах, че ми се ще да се махна. Не казах, че ще се махна. Не е същото. Не съм решил още.

— Оставаш или не, твоя работа. Изповядваш се или не — както решиш. Но ако няма да правиш това, за което брат Хавиер те е изпратил тук, искам да си идеш и да ме оставиш да поспя.

— Не ме дразни, Оливър. Недей да ме пришпорваш. Не мога да го подкарам толкова бързо, колкото искаш.