Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 113

— По целия път назад бях в пълна паника — каза ми. — Хората, които ме взимаха, мислеха, че съм болен, един дори поиска да ме откара до болница. Единственото, което изпитвах, бе чувство за вина, вина, вина, вина, че съм убил Оливър. Чувствах се виновен за неговата смърт, все едно че аз го бях бутнал.

Както и преди, думите на Нед ми казваха едно, а израженията му ми говореха друго. „Вина“, изричаше той, а телепатично улавях „задоволство“. „Виновен за смъртта на Оливър“, казваше, а отдолу подсказваше „възбуден, че някой се самоубива от любов към мен“. „Паника“, казваше, а мълчаливо се хвалеше: „щастлив от успеха си в манипулиране на хора“. Продължи:

— Опитвах се да се убедя, че вината не е моя, че нямах основание да си мисля, че Оливър говори сериозно. Но не се получаваше. Оливър беше гей, а гейовете по определение са нестабилни хора, нали? Да. И след като заяви, че ще скочи, не трябваше да го предизвиквам, защото само това му трябваше, за да пристъпи през ръба.

На вербално ниво Нед ми казваше: „Бях невинен и глупав“, а отдолу звучеше: „Бях мръсна кучка“. Той продължи:

— А след това се замислих какво ще кажа на Джулиан. Дошъл бях в дома им, флиртувал бях с двамата, докато не получих каквото искам, застанах между тях и в крайна сметка станах причина за смъртта на Оливър. А сега Джулиан беше останал сам и какво трябваше да направя? Да се предложа като заместител на Оливър? Да се грижа вечно за горкичкия Джулиан? Ужас! Прибрах се някъде към четири сутринта, ръката ми толкова трепереше, че едва успях да вкарам ключа в ключалката. Превъртял бях в ума си поне осем речи за пред Джулиан, всякакви обяснения и самооправдания. Но както се оказа, не ми потрябва нито едно.

— Джулиан е избягал с портиера? — предположих.

— Джулиан си беше срязал китките, след като го оставихме в петък — каза Нед. — Намерих го във ваната. Мъртъв поне от ден и половина. Разбираш ли, Тимъти? Аз убих и двамата. Разбираш ли? Те ме обичаха, а аз ги унищожих. И оттогава винаги нося вината със себе си.

— Изпитваш вина, че не си го приел достатъчно сериозно, когато са те заплашили да се самоубият?

— Изпитвам вина, че изпитах страхотна тръпка, когато го направиха — каза Нед.

36. ОЛИВЪР

Тимъти се появи тъкмо когато се канех да лягам. Вмъкна се през вратата кисел и умърлушен и в първия миг не разбрах защо идва.

— Добре — измърмори той и се смъкна на пода до стената. — Дай да го свършваме, и то бързо, а?

— Изглеждаш ядосан.

— Яд ме е, да. Яд ме е на цялата тая шибана купчина говна, в която съм принуден да се въргалям.

— Не си го изкарвай на мен.

— Това ли правя?

— Не изглеждаш в добро настроение.

— Изобщо не съм в добро настроение, Оливър. Ще ми се да се разкарам от това шибано място още след закуска; Откога сме тука, между другото? Две, три седмици? Шибано дълго, колкото и да е. Шибано дълго.