Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 115

— Имаше цял ден да решиш дали ще ми казваш нещо, или не.

Той кимна. Наведе глава между коленете си и остана да седи така и да мълчи много дълго. Раздразнението ми спадна. Виждах, че е в беда. За мен това беше един съвсем нов Тимъти. Искаше да не отстъпи, искаше да влезе в играта и в същото време изпитваше такова презрение и ненавист към всичко, че не можеше. Така че не настоях. Накрая той вдигна глава и каза:

— Ако ти кажа каквото трябва да ти кажа, каква гаранция имам, че няма да го издадеш?

— Брат Хавиер каза да не повтаряме нищо от това, което чуем в тези изповеди.

— Да де, но наистина ли ще мълчиш?

— Не ми ли вярваш, Тимъти?

— На никого не вярвам в това. Може да ме унищожи. Братът не се шегуваше, когато каза, че всеки от нас има нещо заключено в себе си, което не смее да издаде. Много говняни неща съм правил, да, но има едно нещо, което е толкова говняно, че е почти свято, едва ли не свещен грях, толкова е чудовищно. Хората ще ме презират, ако научат за него. Ти също сигурно ще ме презреш. — Лицето му бе посивяло от напрежение. — Не знам дали изобщо да говоря за това.

— Ако не искаш, недей.

— Но нали трябва да го направя.

— Само ако си се отдал на дисциплините на Книгата на черепите. А ти не си.

— Но ако исках да се отдам, щях да направя както казва брат Хавиер. Не знам. Не знам. Ти няма да го кажеш на Ели или Нед, нали? Нито на някой друг?

— Абсолютно.

— Ох, да можех наистина да ти повярвам.

— По този параграф не мога да ти помогна, Тимъти. Както казва Ели: някои неща трябва да се приемат на вяра.

— Виж, не можем ли да се разберем така — каза Тимъти, плувнал в пот и отчаян. — Аз ще ти кажа своята история, после ти ми казваш твоята. Така всеки от нас ще има коз. Ще държим нещо срещу другия, да ни гарантира, че няма да има клюки.

— Лицето, на което трябва да се изповядам, е Ели — отвърнах му. — Не ти, а Ели.

— Няма сделка значи?

— Няма.

Той замълча отново. Още по-дълго. Накрая вдигна глава. Очите му ме уплашиха. Облиза устни, размърда челюсти, но от устата му не излизаха думи. Беше сякаш на ръба на паниката и ужасът му отчасти се предаваше и на мен.

Най-сетне думите с усилие се изтръгнаха от него.

— Познаваш сестричката ми.

Да, срещал се бях със сестра му няколко пъти, когато ходих у тях по коледните ваканции. Беше две или три години по-малка от него, дългокрака блондинка, но не особено умна: Марго, но без личността на Марго всъщност. Момиче, обучавано в престижни колежи и наясно с тениса и ездата. Имаше чудесно тяло, но ме отблъскваше самодоволството й, богаташкият фасон, девственото излъчване „не ме пипай“. По принцип девствениците не са ми интересни. Точно тази пък определено създаваше впечатлението, че е много над такива грозни и вулгарни неща като секса. Можех да си представя как сумти на годеника си, докато нещастникът се опитва да пусне ръка в блузката й: „О, скъпи, не бъди толкова груб!“ Съмнявам се да се е интересувала от мен повече, отколкото аз от нея: канзаският ми произход ме дамгосваше като селяндур, баща ми не беше членувал в изискани клубове и така нататък. Липсата на всякакви акредитиви на висшата класа ме поставяше в голямата група от мъжки същества, които момичетата от този сорт просто не възприемат като потенциални ухажори, любовници или съпрузи. За нея аз бях просто част от мебелировката, като градинаря или конярчето.