Читать «Без гравитация» онлайн - страница 34

Сърцето й се сви като видя кой бе влязъл в отделението по Хидропоника.

По принцип Силвър би се зарадвала да види Лео. Изглеждаше голям и чист мъж. Не, не голям, но някак солиден. От всяка частица от него струеше спокойствие. Напомняше й за нещата от долу, които бе имала шанса да подържи — дърво, кожа и сушени треви. Ужасните сценарии избледняха в светлината на усмивката. Все пак тя би се радвала да си поговори с Лео…

Сега той не се усмихваше:

— Силвър…? Тук ли си?

За миг тя си помисли да се скрие измежду хранителните тръби, но листата изшумоляха при нейното раздвижване и издадоха местонахождението й.

— Ъ-ъ… Здравей, Лео — надзърна над листата тя.

— Виждала ли си скоро Тони или Клер? — Лео обичаше прямотата. Наричай ме Лео, бе й казал той първия път, когато го беше назовала мистър Граф. По-кратко е. Той се премести до хранителните тръби. Втренчиха се един в друг от двете страни на оградата от бобови стебла.

— През цялата смяна не съм виждала никой друг освен ръководителя си — каза Силвър и си отдъхна, че каза самата истина.

— Кога за последен път си виждала някой от тях?

— О, миналата смяна, мисля — тя отметна безгрижно глава.

— Къде?

— Мм… наоколо — изкиска се неуместно. В този момент мистър Ван Ата би вдигнал ръце с неприязън и би се отказал да се опитва да измъкне нещо от празната й глава.

Лео се намръщи:

— Знаеш ли, едно от очарователните ви качества е абсолютната точност на отговорите ви.

Коментарът увисна във въздуха. Силвър ясно си спомни как Тони, Клер и Анди бързаха към товарното отделение на совалката. Тя се замисли за тяхна предишна среща, когато обмисляха плана си и я посочи като полуистина:

— Хапнахме заедно по средата на последната смяна в Хранителна Станция Седем.

Лео сви устни:

— Разбирам — наведе глава и я заразглежда като някаква загадка, като две металургично несъвместими повърхнини, които трябваше да измисли как да съедини. — Виж сега, току-що чух за новото, хм, репродуктивно назначение на Клер. Чудех се какво тревожи Тони през последните няколко седмици. Беше много депресиран от всичко това, нали? Доста… объркан.

— Те имаха планове — започна Силвър, но се опомни и сви рамене. — Не знам. Аз бих се радвала да ми дадат репродуктивно назначение. На някои хора не можеш да им угодиш.

Лицето му придоби сурово изражение:

— Силвър, колко объркани бяха те? Често децата приемат някой временен проблем за края на света. Не разбират, че има време за всичко. Това ги напряга емоционално. Мислят, че са достатъчно разочаровани и могат да направят нещо… отчаяно?

— Отчаяно? — самата Силвър се усмихна отчаяно.

— Нещо като самоубийство кли друго?

— О, не? — Силвър бе шокирана. — О, те никога не биха направили нещо подобно.

Дали за миг не премина облекчение през кафявите очи на Лео? Не, лицето му изглеждаше напрегнато и загрижено.

— Страхувах се да не са направили точно това. Тони не се появи на работната си смяна, а това е нечувано. Анди също го няма. Никъде ги няма. Ако са били толкова отчаяни, ако са се почувствали в капан… Какво по-лесно от това да се измъкнат през някой въздушен шлюз? Един студен миг, един болезнен миг и спасение завинаги — той стисна единствения си чифт ръце. — И за всичко това съм виновен аз. Трябваше по-рано да разбера, да кажа нещо… — замълча и я погледна въпросително.