Читать «Щиглецът» онлайн - страница 60
Дона Тарт
В миналото нейната въздържаност (или студенина, зависи от гледната точка) понякога ме беше притеснявала, но тази сутрин й бях благодарен за хладнокръвието.
— Здравей. Ще делите стая с Анди — каза тя, без встъпителни усуквания. — Само че се опасявам, че още не е станал, за да отиде на училище. Ако искаш да полегнеш, няма проблем да отидеш в стаята на Плат — Плат беше по-големият брат на Анди, който беше заминал да учи в интернат. — Знаеш къде е тя, нали?
Отвърнах, че знам.
— Гладен ли си?
— Не.
— Добре тогава. Кажи ни какво можем да направим за теб.
Съзнавах, че всички са се вторачили в мен. Главоболието ми изместваше всичко останало в стаята. В кръглото като мишена огледало над главата на госпожа Барбър виждах цялата сцена, възпроизведена като чудновата миниатюра: китайските вази, подноса с чашите за кафе, обзетите от неловкост социални работници и всичко останало.
В крайна сметка господин Барбър наруши възцарилото се като по магия мълчание.
— Хайде, нека първо се погрижим за теб — каза той, постави ръка на рамото ми и решително ме поведе вън от дневната. — Не — назад, насам — назад, назад. Ето, тук е, отзад.
Само веднъж, преди няколко години, бях влизал в стаята на Плат; самият Плат — блестящ състезател по лакрос и донякъде психопат — беше заплашил мен и Анди, че ще ни скъса от пердах. Когато си беше у дома, той стоеше през цялото време в стаята си, зад заключена врата (и, по думите на Анди, пушеше трева). Сега плакатите му бяха изчезнали, стаята изглеждаше чиста и пуста, тъй като беше заминал за Гротън. Имаше гири, купчини списания „Нешънъл Джиографик“, един празен аквариум. Господин Барбър отваряше и затваряше чекмеджета, и бъбреше малко объркано:
— Да видим какво има тук, а? Чаршафи. И… пак чаршафи. Опасявам се, че никога не влизам тук, надявам се да ме извиниш… а, бански. Не ти трябват тази сутрин, нали?
Ровейки в трето чекмедже, той най-сетне измъкна една нова пижама, още с етикетите, от мека, пухкава тъкан и ужасяващо грозна — с еленчета на електриковосин фон, нищо чудно, че не беше носена.
— Добре тогава — каза той, прокарвайки пръсти през косата си и хвърли крадешком притеснен поглед към вратата. — Сега те оставям. Адска работа е тази, която се случи, Боже мили. Сигурно се чувстваш ужасно зле. Един хубав, здрав сън е най-доброто нещо на света за теб сега. Уморен ли си? — той се взря по-внимателно в мен.
Уморен ли бях? Чувствах се напълно буден, и все пак донякъде така пребит и претръпнал от умора, че практически бях като изпаднал в кома.
— Може би не ти се иска да оставаш сам? Кажи ми какво предпочиташ.
Въпросът породи у мен остър прилив на отчаяние — защото, колкото и зле да се чувствах, той не можеше да направи нищо за мен, и по изражението му разбирах, че и той го съзнава.
— Ние сме съвсем наблизо, ако имаш нужда от нас — искам да кажа, аз ще отида на работа, но все ще има
