Читать «Щиглецът» онлайн - страница 62

Госпожа Барбър слагаше край на тези посещения, когато те се проточваха прекалено много, с обяснението, че аз лесно се уморявам, но също така — подозирам — и защото не можеше да приеме хора като Чинция и Кика да окупират дневната й за незнайно колко време. След около четиридесет и пет минути тя се появяваше и заставаше мълчаливо на прага. А ако не схванеха намека, тя проговаряше, благодареше им за посещението — със съвършена учтивост, но така, че хората осъзнаваха напредването на времето и ставаха да си вървят. (Гласът й, също като гласа на Анди, беше глух и сякаш идваше отдалече; дори когато стоеше непосредствено до него, човек имаше чувството, че предава съобщения от звездата Алфа-Кентавър).

Около мен, независимо от мен, животът в дома си продължаваше. Всеки ден звънецът на входната врата иззвъняваше много пъти — домашни помощници, детегледачки, доставчици, учители, преподавателят по пиано, дами, които водеха светските страници в различни списания, бизнесмени с мокасини с пискюли, които идваха във връзка с благотворителните дела на госпожа Барбър. По-малкият брат и по-малката сестра на Анди, Тоди и Китси, препускаха из мрачните коридори с приятелите си от училище. Често следобед се отбиваха на кафе или чай ухаещи на парфюм жени с много хартиени торби с покупки; вечер двойки във вечерно облекло се събираха на вино и газирана вода в дневната, където специално аранжираните цветя се подменяха всяка седмица, доставяни от един скъп цветарски магазин на Медисън Авеню, а на ниската масичка бяха разхвърляни небрежно последните броеве на „Аркитекчъръл Дайджест“ и „Ню Йоркър“.

Ако господин и госпожа Барбър изпитваха сериозни неудобства от това, че неочаквано им беше натрапено още едно дете, практически без предупреждение, те бяха така любезни да не го показват. Майката на Анди, с ненатрапчивите си бижута и леко безразличната си усмивка — тя можеше спокойно да се свърже по телефона с кмета на града, за да го помоли за услуга — сякаш действаше на ниво, намиращо се над Ограниченията, налагани от нюйоркската бюрокрация. Дори в скръбта и объркването си съзнавах, че тя движи задкулисно всичко, че облекчава положението ми, че ме предпазва от по-мъчителните аспекти на начина, по който действаха социалните служби — а междувременно съм доста уверен, че ме предпазваше и от пресата. Повикванията по настоятелно звънящия стационарен телефон бяха незабавно пренасочвани към нейния мобилен телефон. Водеха се разговори с тих глас, даваха се инструкции на портиерите. Когато веднъж влезе по време на един от разпитите на неуморния Енрике, който продължаваше да се интересува от местонахождението на баща ми — разпити, които често почти ме разплакваха; със същия успех можеше да ме пита за разположението на ракетни установки в Пакистан — тя ме отпрати от стаята и после, с овладян, равен тон, сложи край на тези разговори („Е, искам да кажа, момчето очевидно не знае къде е той, а и майката не е знаела… да, знам, че искате да го намерите, но е ясно, че този човек не иска да бъде намерен, взел е мерки да не бъде намерен… не е плащал издръжка, оставил е много дългове, практически е избягал от града без никакви обяснения, така че, честно казано, не разбирам какво се надявате да постигнете, ако се свържете с този прекрасен родител и гражданин и… да, да, всичко това е много хубаво, но ако кредиторите му не могат да го открият, а и вашите служби не могат, не разбирам каква полза има да продължавате да тормозите детето. Не може ли да се споразумеем да се сложи точка на всичко това?“).