Читать «Щиглецът» онлайн - страница 61

Той пристъпи по-наблизо, и за един неприятен миг ми се стори, че може да ме докосне или да ме прегърне. Но вместо това той само допря длани и ги потри.

— Така или иначе, ние се радваме, че си при нас и се надявам, че ще се разположиш колкото може по-удобно. Веднага ще кажеш, ако имаш нужда от нещо, нали?

Почти веднага, след като той излезе, пред вратата на стаята се разнесе шепот. После някой почука.

— Някой тук иска да те види — каза господин Барбър и изчезна.

Тогава в стаята влезе с тежка стъпка Анди; примигваше и се опитваше да нагласи очилата си. Беше ясно, че го бяха събудили и го бяха накарали да стане. Сред остро скърцане на пружини той се разположи до мен, на ръба на леглото на Плат, така че гледаше не мен, а стената отсреща.

Покашля се и побутна очилата нагоре по носа си. Последва дълго мълчание. Радиаторът потракваше и съскаше настоятелно. И двамата му родители се бяха измъкнали така бързо, сякаш се беше задействала пожарната аларма.

— Уау — каза той след известно време, със зловещо безизразния си глас. — Притеснително.

— Да — отвърнах аз. После останахме така, седнали мълчаливо един до друг, взирайки се в тъмнозелените стени на стаята на Плат и квадратните петна със следи от лепенки, където преди бе имало плакати. Какво повече имаше да се говори?

iii.

Дори сега споменът за онова време ме изпълва със задушаващо усещане за безнадеждност. Всичко беше ужасно. Хората ми предлагаха студени напитки, топли пуловери, храна, която не можех да ям: банани, сладкиши, сандвичи, сладолед. Когато ме заговаряха, отвръщах с „да“ и „не“, и през по-голямата част от времето се взирах в килима, за да не виждат хората, че съм плакал.

Макар че по нюйоркски стандарти апартаментът на семейство Барбър беше огромен, той се намираше на нисък етаж и в него практически не влизаше светлина, дори през прозорците, които гледаха към Парк Авеню. Макар че тук никога не мръкваше истински, а и денят не беше истински ден, отблясъкът от светлините на лампите по полираната дъбова ламперия създаваше атмосфера на празничност и уют, като в някой частен клуб. Приятелите на Плат наричаха апартамента „кошматориума“, а баща ми, който бе идвал тук един-два пъти, за да ме прибере, след като бях останал да преспя, го наричаше „Франк Е. Кембълс“ по името на известната погребална агенция. Но аз намирах успокоение в тази внушителна, мрачна, предвоенна пищност, в която можеше лесно да потънеш, ако не ти е приятно да те заговарят или да те зяпат.

Различни хора се отбиваха да ме видят — разбира се, социалните работници, които отговаряха за мен, както и един психиатър, разноските за чиито услуги се поемаха от общината, но и колеги на майка ми (някои от които, Матилд например, навремето имитирах успешно, за да я разсмея), както и много нейни приятели от Нюйоркския университет и времето, когато бе работила като модел. Имаше например един среднопрочут актьор на име Джед, който понякога идваше да прекара Деня на благодарността с нас („В моите очи майка ти беше кралица на вселената“), една малко уплашена на вид жена с оранжево палто на име Кика, която ми разказа как веднъж тя и майка ми — останали без пукната пара в Ийст Вилидж — организирали с блестящ успех вечеря за дванайсет души за по-малко от двайсет долара (ползвайки между другото пакетчета със захар и сметана, измъкнати от някакво кафене, и подправки, набрани крадешком от саксиите на един съседски прозорец). Анет — седемдесетинагодишна вдовица на пожарникар, някогашна съседка на майка ми в долната част на Ийст Сайд — дойде с кутия сладкиши, купена от една италианска пекарна, близо до мястото, където бяха живели двете с майка ми, същите маслени курабийки с кедрови ядки, които носеше винаги, когато ни идваше на гости на Сътън Плейс. Дойде и Чинция, някогашната ни икономка, която избухна в плач, когато ме видя, и ме помоли за снимка на майка ми, за да я носи в портфейла си.