Читать «Щиглецът» онлайн - страница 58

— Барбър с „ъ“ — каза Енрике, докато записваше името. — Какви са тези хора, ваши приятели?

Потвърдих, познавах ги практически откакто се помнех. Семейство Барбър живееха на Парк Авеню. Анди беше мой най-добър приятел още от трети клас.

— Баща му е важна клечка на Уол Стрийт — казах — и после замълчах. Току-що си бях припомнил, че бащата на Анди бе прекарал незнайно колко време в психиатрична клиника в Кънектикът заради „психическо изтощение“.

— А майката?

— Двете с майка ми са добри приятелки.

(Беше вярно, но не съвсем; макар отношенията им действително да бяха съвсем приятелски, майка ми не беше достатъчно богата, нито пък имаше достатъчно връзки в доброто общество, за да представлява интерес за дама като госпожа Барбър, която постоянно се появяваше по страниците със светски новини на клюкарските списания).

— Не, искам да кажа, какво работи тя.

— Занимава се с благотворителност — отвърнах, след като помълчах объркано. — Нали знаете, организира изложби като онази, на антикварните предмети в „Армъри“.

— Значи е домакиня?

Кимнах, доволен, че тя ми бе подхвърлила подходящата фраза, която, макар технически да отговаряше на истината, изобщо не беше начинът, по който някой, познаващ госпожа Барбър, би я описал.

Енрике се подписа със замах.

— Ще проверим. Не мога да ти обещая нищо — каза той, щракна с химикалката, за да я затвори, и я пъхна обратно в джобчето на сакото си. — Но, разбира се, със сигурност можем да те оставим в дома на тези хора за следващите няколко часа, ако държиш да останеш при тях.

Той се измъкна от сепарето и излезе навън. През витрината го виждах как крачи напред-назад по тротоара, говорейки по телефона, запушил другото си ухо с пръст. После избра друг номер, този път разговорът беше съвсем кратък. Отбихме се за съвсем кратко време в апартамента ни — за по-малко от пет минути, които ми стигнаха само да взема ученическата си чанта и няколко дрехи, избрани импулсивно и необмислено, а после се озовах отново в колата им („Сложи ли си колана?“). Облегнах буза на студеното стъкло и загледах как светлините на светофарите стават една след друга зелени надолу по пустия, огрян от зората каньон на Парк Авеню.

Анди живееше в горната част на Парк Авеню, на пресечка с шейсет и някоя улица, в една от старите сгради, където фоайетата приличат на излезли от някой филм с Дик Пауъл, а портиерите все още са почти изключително ирландци и носят бели ръкавици. Всички те работеха там от незапомнени времена и аз си спомних името на мъжа, който ни посрещна на вратата — Кенет, нощният портиер. Беше по-млад от повечето си колеги; смъртноблед и зле избръснат, понякога съобразяваше трудно заради постоянната нощна работа. Макар да беше симпатяга — навремето беше кърпил футболни топки за мен и Анди, и ни беше давал приятелски съвети как да се справяме с побойниците в училище — в сградата се знаеше, че попийва; и когато отстъпи встрани, за да ни пусне да влезем през внушителния портал, хвърляйки ми поглед, с който сякаш казваше „Господи, хлапе, толкова съжалявам“ — първият от многото подобни погледи, които щях да срещам през идните месеци — аз долових лъхащия от него кисел мирис на сън и бира.