Читать «Щиглецът» онлайн - страница 583

— Хоуби? Хоуби, чуй ме — той гледаше към мен, но не ме поглеждаше истински. — Съжалявам, че е трябвало да разбереш по този начин, надявах се да уредя всичко, преди да се стигне до това, но… всичко е наред, разбираш ли? Мога да откупя обратно всичко, до последното парче.

Но вместо да изглежда облекчен, той само поклати глава.

— Това е ужасно, Тио. Как съм могъл да допусна всичко това?

Ако не бях толкова развълнуван, можех да изтъкна, че е допуснал само една грешка — да ми се довери и да взема думите ми за чиста монета, но той изглеждаше толкова искрено озадачен, че не събрах сили да проговоря.

— Как е могло да стигне толкова далеч? Как е възможно да не съм разбрал? Той имаше… — Хоуби извърна поглед, поклати отново глава, бързо, невярващо. — Твоят почерк, Тио. Твоят подпис. Маса на Дънкан Файф… столове за трапезария „шератън“… диван „шератън“, изпратен в Калифорния… този диван съм го правил аз, Тио, със своите две ръце, виждал си ме да го правя, той е толкова „шератън“, колкото и онази пазарска торба от „Гристийдс“ там. Изцяло нова рамка, дори подлакътниците са нови. Само два от краката са оригинални, ти стоеше до мен и ме гледаше как дялах украсата на новите…

— Съжалявам, Хоуби… от данъчното се обаждаха всеки ден… не знаех какво да направя…

— Знам, че не си знаел — каза той, но докато го казваше, в очите му се таеше съмнение. — Това долу е било нещо като детския кръстоносен поход. И все пак — той избута стола си назад и извърна очи към тавана, — защо не си спрял? Защо продължи да вършиш това? Харчели сме пари, които всъщност не са наши! Закопал си ни до кръста в земята! Това е продължавало с години! Дори да можем да възстановим всички суми, което не можем и ти го знаеш…

— Хоуби, като начало, аз мога да ги възстановя, и после… — имах нужда от кафе, не бях се събудил, но на печката нямаше кафе, а моментът наистина не беше подходящ да стана и да си направя — и второ, е, не мога да кажа, че е било редно, защото със сигурност не беше, но аз се опитвах да спася фирмата и да уредя някои задължения, не знам как се стигна дотам цялата работа да излезе от контрол. Но — не, не, чуй ме — казах настоятелно; чувствах как се отдалечава от мен, как погледът му се замъглява, както ставаше с майка ми, когато беше принудена да седи и да слуша някаква особено усукана и невероятна лъжа на баща ми. — Каквото и да ти е казал, а аз не знам какво е то, сега вече имам парите. Всичко е наред. Разбираш ли?

— Струва ми се, че не смея да те попитам откъде ги имаш — после той се облегна на стола си и продължи тъжно: — Къде беше всъщност? Ако нямаш нищо против да попитам?