Читать «Щиглецът» онлайн - страница 57

Съвместните им усилия да ме успокоят — спокойните им гласове и добронамерените, уравновесени изражения — спомагаха само за нарастването на паниката ми.

— Престанете! — извиках и се отдръпнах от корейката, която се бе пресегнала през масата и се опитваше да стисне грижовно ръката ми.

— Виж какво, Тео. Позволи ми да ти обясня нещо. Никой не говори за задържане в някаква институция за малолетни…

— А за какво тогава?

— Временен подслон. Това означава просто, че ще те отведем на сигурно място, при хора, които ще изпълняват функциите на настойник от името на държавата…

— А ако не искам да отида? — попитах толкова високо, че хората започнаха да се обръщат и да се вглеждат в нас.

— Чуй ме — каза Енрике, облегна се назад и направи знак, че иска още кафе. — Общината разполага с одобрени кризисни подслони за нуждаещи се малолетни. Хубави жилища. А точно сега това е само една от възможностите, които обмисляме. Защото в много случаи, подобни на твоя…

— Не искам да ме осиновяват!

— Много си прав, хлапе — каза момичето с розова коса на съседната маса, достатъчно високо, за да бъде чута. Наскоро в „Ню Йорк поуст“ беше пълно с материали за Джонтай и Кишон Дивънс, единайсетгодишните близнаци, изнасилени от осиновителя си и докарани после почти до гладна смърт, някъде в Морнингсайд Хайтс.

Енрике се престори, че не я чува.

— Разбери, ние сме тук, за да ти помогнем — каза той и отново сключи ръце, поставяйки ги на масата. — Освен това ще обмислим и други възможности да осигурим твоята безопасност и да отговорим на нуждите ти.

— Изобщо не ми казахте, че не мога да се върна вкъщи!

— Е, градските централи са претоварени… si, gracias — последните думи бяха отправени към сервитьора, който дойде да му налее още кафе. — Но понякога може да се организира нещо друго, особено в положение като твоето, стига да получим временно съгласие.

— Разбираш ли какво казва той? — корейката почука с нокът по пластмасовия плот на масата, за да привлече вниманието ми. — Не е задължително да влезеш в общежитие, ако се намери някой, който да остане известно време при теб. Или да те вземе при себе си.

— Известно време? — повторих аз. Това беше единствената част от изречението, която бе достигнала до съзнанието ми.

— Искам да кажа, може би има други хора, на които бихме могли да се обадим, хора, при които ще се чувстваш добре и ще може да останеш при тях за ден-два? Твой учител например? Или приятел на семейството?

Дадох им първото име, което ми хрумна — на стария ми приятел Анди Барбър; сетих се първо за неговия телефонен номер, защото това бе първият номер, като изключим моя, който бях запомнил наизуст. Макар че в началното училище двамата с Анди бяхме добри приятели (ходехме заедно на кино, преспивахме ту у нас, ту у тях, ходехме заедно на курсове по ориентиране в Сентръл Парк), все още не съм съвсем сигурен защо неговото име беше първото, което дойде на устните ми, тъй като междувременно не бяхме вече толкова близки приятели. В началото на прогимназиалния курс бяхме започнали да се отчуждаваме; не бях го виждал от месеци.