Читать «Щиглецът» онлайн - страница 56

— А има ли приятели, или някой, който да му е особено близък, и който би могъл да знае как да се свържем с него? — попита корейката, привеждайки се майчински към мен.

Въпросът й ме стресна. Не бях чувал за такива хора. Дори самото предположение, че баща ми би могъл да има приятели (да не говорим пък за „особено близки“), почиваше на такова фундаментално неразбиране на личността му, че не знаех как да отговоря.

Едва след като чиниите бяха отнесени, в напрегнатото мълчание, когато всички бяха приключили с храненето, но никой не ставаше, за да си върви, върху мен се стовари смазващата истина за това накъде биеха те със своите на пръв поглед неразбираеми въпроси за баща ми и за моите баба и дядо Декър (от Мериленд, не помнех града, в някакво полуселско предградие, къщата се намираше зад един строителен хипермаркет, както и за някакви несъществуващи лели и чичовци. Бях малолетен, без настойник. Налагаше се да бъда отведен незабавно от дома си (от „обкръжаващата ме среда“, както се изразяваха те). Докато не успееха да се свържат с родителите на баща ми, общинските служби трябваше да се задействат.

— Но какво ще правите с мен? — попитах за втори път, избутвайки назад стола си, а във внезапно извисения ми глас трепна паника. Всичко изглеждаше съвсем непринудено, когато бях изключил телевизора и бях напуснал с тях апартамента, за да хапнем нещо заедно, така бяха казали. Никой не бе споменал нищо за отвеждането ми от дома.

Енрике сведе поглед към записките си.

— Е, Тео… — той упорито произнасяше погрешно името ми, и двамата го правеха, — ти си малолетен и е необходимо някой незабавно да се погрижи за теб. Ще се наложи да ти намерим място в някое общежитие по спешност.

— Общежитие? — думата караше стомаха ми да се свива; навеждаше ме на мисли за съдилища, спални помещения със заключени врати, баскетболни игрища, оградени с бодлива тел.

— Е, да кажем, място за временно пребиваване. Само докато баба ти и дядо ти…

— Чакайте — казах — бях зашеметен от бързината, с която всичко около мен се изтръгваше от контрол, от измамната топлина и сърдечност, която той придаде на думите „баба“ и „дядо“.

— Ще се наложи да организираме нещо временно, докато успеем да се свържем с тях — каза корейката, привеждайки се към мен. Дъхът й миришеше на мента, но се долавяше и слаб мирис на чесън. — Знаем колко ти е мъчно, но няма причини да се безпокоиш. Нашата работа е да се погрижим за твоята безопасност, докато се свържем с хората, които те обичат и държат на теб, разбираш ли?

Беше прекалено ужасно, за да бъде истина. Взирах се в двете чужди лица в сепарето срещу мен, изкуствената светлина им придаваше нездрав цвят. Дори само твърдението, че дядо Декър и Дороти са хора, които ме обичат, беше абсурдно.

— Но какво ще стане с мен? — попитах.

— Основното в случая — поде Енрике, — е че в момента за теб трябва да се осигури адекватна приемна грижа. От хора, които ще бъдат готови да сътрудничат на социалните служби в стремежа си да се грижат възможно най-добре за теб.