Читать «Щиглецът» онлайн - страница 55

— Да — отвърнах в настаналото дълго мълчание, когато осъзнах, че очакват да кажа нещо. Грубият, настоятелен начин, по който повтаряха думите „смърт“ и „мъртва“, някак не съответстваше на успокояващите им гласове, на деловите им костюми от изкуствена материя, на испанската поп-музика, която се лееше от радиото и на жизнерадостните табели зад тезгяха („Смути от пресни плодове“, „Диетична наслада“, „Опитайте нашите хамбургери с пуешко!“)

— Fritas? — попита сервитьорът, появил се до нашата маса, държейки високо в ръка чиния с пържени картофи.

И двамата социални работници се стреснаха; после мъжът (Енрике, и двамата се бяха представили само с първите си имена) отвърна нещо на испански и посочи няколко маси по-нататък, където младата ексцентрична двойка го викаше с жестове.

Седях със зачервени очи, изпаднал в шок, пред чинията с бързо изстиващи бъркани яйца и ми беше трудно да осъзная по-практичните аспекти на положението, в което се бях озовал. В светлината на случилото се техните въпроси за баща ми ми се струваха толкова маловажни, че трябваше да положа доста усилия, докато разбера защо те упорстват да ме разпитват за него.

— Кога го видя за последен път? — попита корейката, която няколко пъти ме беше помолила да се обръщам към нея с малкото й име (опитвах се многократно да си го припомня, но не успях). Но все още сякаш виждам пред себе си пълничките й ръце, скръстени на масата, и смущаващия цвят на лакираните й нокти — пепеляво-сребрист, с лилаво-синкав оттенък.

— Не можеш ли поне да предположиш? — попита мъжът, Енрике. — Кога си виждал баща си?

— Съвсем приблизително би било достатъчно — каза корейката. — Как мислиш, кога си го видял за последен път?

— Ами — започнах — мисленето ми струваше усилие — като че ли по някое време миналата есен.

Струваше ми се, че смъртта на майка ми е някаква грешка, която може да се поправи, ако се овладея и се опитам да помогна на тези хора.

— Октомври? Септември? — попита тя меко, когато аз не продължих.

Главата ме болеше толкова силно, че всеки път, когато я завъртах, ми се доплакваше, но главоболието беше най-малкият ми проблем.

— Не знам — отвърнах. — След като вече бях тръгнал на училище.

— Би ли казал тогава, че е било през септември? — попита Енрике, вдигайки поглед от листа на клипборда, на който си водеше бележки. Беше грубоват на вид, като че ли не се чувстваше добре с костюм и вратовръзка, малко като позатлъстял бивш спортист, но в тона му се долавяше успокояващата атмосфера на света на чиновника: работа от девет до пет, шкафове с папки в офиса, под, покрит с мокет, обичайните дела за Манхатън. — Не си имал никакъв контакт или връзка с него оттогава?