Читать «Щиглецът» онлайн - страница 567

— Не, ти можеш да го направиш вместо мен.

— Е, би трябвало да му се обадим. Тук има храна за петима. Защо да не звъннем долу — той вдигна бутилката шампанско и огледа нивото на течността с такова изражение, сякаш изучаваше тревожни финансови статистики, — да поискаме още едно такова, само че голяма бутилка или дори две, и още кафе, а може би и чай? Аз — той придърпа стола си по-близо до масата — умирам от глад! Ще му кажа — той взе парче пушена сьомга и го провеси над отворената си уста, после го налапа и бръкна в джоба си за телефона, — ще му кажа да зареже колата някъде и да дойде при нас, искаш ли?

— Добре.

Когато го видях, нещо у мен помръкна, почти както ставаше, когато бях дете и баща ми го нямаше, оставах дълги часове сам у дома и когато чувах превъртането на ключа в ключалката, ме заливаше неволно облекчение, а после, когато го видех в действителност, сърцето ми се свиваше.

— Какво? — той облиза шумно пръстите си. — Не искаш ли Гюри да дойде? А кой кара колата цяла нощ? Кой не е спал? Може поне да му осигурим една закуска — той вече беше започнал да яде яйцата. — Много неща се случиха.

— Много неща се случиха и с мен.

— Къде отиваше?

— Поръчай си, каквото искаш — извадих хотелската карта, с която отключвах стаята си, и му я подадох. — Ще кажа да не приключват сметката. Кажи да я добавят към сметката на стаята.

— Потър — той хвърли салфетката и понечи да тръгне след мен, после — за моя голяма изненада — се разсмя. — Върви тогава! При новия си приятел или при заниманието, което е толкова важно за теб.

— Много неща се случиха с мен.

— Е — каза той самодоволно, — не знам какво се е случило с теб, но мога да твърдя, че на мен са ми се случили поне пет хиляди пъти повече неща. Ама че седмица беше! Направо да се опише в книга. Докато ти тънеше в лукс в хотела, аз — той пристъпи напред, постави ръка върху ръкава ми — почакай.

Телефонът му беше иззвънял; полуизвърнат, той заговори бързо на украински, после млъкна и прекъсна рязко разговора, забелязал, че аз тръгвам към вратата.

— Потър — той ме сграбчи за раменете, взря се настоятелно в очите ми, после ме обърна и ме бутна обратно в стаята, затваряйки вратата зад себе си с ритник. — Какво става, по дяволите? Като че ли си излязъл от „Нощта на зомбитата“. Как се казваше онзи филм, който харесвахме? Онзи, черно-белият? Не „Живите мъртви“, а онзи, поетичният…

— „Аз живях редом със зомби“. На Вал Лутън.

— Точно така, него имам предвид. Седни. Тук тревата е много силна, дори да си навикнал, трябваше да те предупредя…

— Не съм пушил никаква трева.