Читать «Щиглецът» онлайн - страница 559

Костюмът от гардероба. Всички ризи бяха мръсни. Защо не се бях сетил да дам една за пране. Обувките ми бяха подгизнали от вода, в ужасно състояние, което добавяше една финална жалка нотка към общата картина — но не (спрях замаян в средата на стаята), нима исках да легна на леглото напълно облечен и с обувки, като труп в залата на погребална агенция? Отново ме беше избила студена пот, отново ме тресеше и мръзнех, всичко се повтаряше. Имах нужда да седна. Може би трябваше да обмисля отново цялото представяне на случая. Да скъсам писмата. Да изглежда като нещастен случай. Много по-добре би било да създам впечатлението, че съм се канел да отида на някакъв незнаен маскарад, решил съм да смръкна малко преди да изляза — седнал на ръба на леглото, предозиране, черно сияние на бенгалски огньове, пукот на тапи от шампанско, блажено отпускане. Упс, грешка.

Белите криле на празнично вълнение. Засилване и скок в безкрайността.

Тогава гръмнаха тромпети и аз се стреснах. Литургичното песнопение бе отстъпило място на музика с неуместно празнично звучене. Мелодична, с голямо участие на духови инструменти. Раздразнението се надигна у мен като вълна. Сюита „Лешникотрошачката“. Съвсем неуместно. Всичко беше неуместно. Една класическа коледна фантазия съвсем не беше нотката, с която бих искал да си отида, не и с тези бравурни оркестрови изпълнения, марш на еди-кого си, и внезапно стомахът ми се сви и се издигна рязко чак в гърлото ми, имах чувството, че съм изпил кана лимонов сок само след миг, дори още преди да успея да стигна до кошчето за боклук, всичко избликна навън в прозрачен киселинен порой, на вълни, вълна след жълта вълна.

След като всичко свърши, аз останах седнал на килима, опрял чело на острия метален ръб на кошчето, а искрящата музика на приказния балет се лееше вбесяващо на фона: дори не бях пиян, това беше ужасното, бях просто болен. Чувах откъм коридора бърборенето на куп американци, двойки се смееха и си пожелаваха шумно „лека нощ“, преди да се упътят към стаите си: стари приятели от колежа, работа във финансовия сектор, пет и повече години в областта на корпоративното право, тази есен Фиона тръгва на училище, всичко е наред в „Оукландия“, е, лека нощ тогава, обичаме ви, приятели — животът, който можех да имам и аз, само че не го исках. Помня, че това беше последното, което мислех, преди да се изправя със залитане на крака, да изключа дразнещата ме музика и — докато стомахът все още ме измъчваше — се хвърлих на леглото по лице, сякаш се хвърлях от някой мост, всички лампи в стаята продължаваха да греят ярко, докато аз потъвах далеч от светлината и мракът се сключи над главата ми.