Читать «Щиглецът» онлайн - страница 539

Сърбеше ме, сърбеше ме. Кожата ми гореше. Гадеше ми се, главата ми се цепеше от болка. Колкото по-голяма разточителност бях проявил с наркотика, толкова по-силно беше страданието — душевно и физическо — когато ефектът му избледнееше. Отново се върнах към късчето плът, отхвърчало от челото на Мартин, но този път усещането беше по-интимно, почти сякаш го чувствах отвътре, всеки удар на пулса, всяко избликване на кръвта, и — нещо дори по-лошо, по-дълбоко, до точката на замръзване — картината, изчезналата картина. Окървавената дреха, отекващите стъпки на бягащото хлапе. Пълен мрак. Катастрофа. За хората — пленници на биологичните закони — нямаше милост: поживявахме малко, суетяхме се за кратко насам-натам и после умирахме, гниехме като боклук в земята. Времето ни унищожаваше много скоро. Но да унищожиш, или да изгубиш нещо неподвластно на смъртта — да разкъсаш връзки, по-силни от отмиращите с времето — това беше съвсем различна, метафизична раздяла, придаваща удивителен, нов вкус на отчаянието.

Баща ми — на масата за бакара, в климатизираната среднощна зала. Във всичко винаги има нещо повече от това, което виждаш, на някакво скрито ниво. Някои от по-мрачните прояви и настроения на съдбата. Той се съветваше със звездите, чакаше да направи големите залагания, когато Меркурий беше ретрограден, посягаше към познание, намиращо се отвъд границите на познатото. Черното беше щастливият му цвят, девет — щастливото му число. Още една чаша, приятелю! „Съществува една висша схема и ние сме част от нея“. И все пак, ако се поровиш по-дълбоко под тази идея за висша схема (нещо, което той като че ли никога не си бе дал труда да направи), попадаш на пустота, толкова черна, че унищожаваше безусловно всичко, което някога си виждал или възприемал като светлина.

Глава 12.

Мястото на рандевуто

i.

Дните до Коледа изминаха като в мъгла, тъй като заради болестта и онова, което малко или много беше доброволно затворничество, аз скоро изгубих представа за времето. Стоях си в стаята; табелката „Моля, не безпокойте!“ си висеше на вратата; а телевизията — вместо да ми осигури поне някаква звукова имитация на нормалност — само усилваше разнообразните усещания на объркване, на подмяна: никаква логика, никаква структура, не е ясно какво следва, би могло да бъде всичко, „Улица Сезам“ на холандски, холандци, разговарящи зад пултове, още разговарящи холандци, насядали зад други пултове, и макар да имаше „Скай Нюз“, Си Ен Ен и Би Би Си, нямаше местни новини на английски (нищо важно, нищо свързано с мен или с онзи паркинг), макар че веднъж се стреснах сериозно, когато, превъртайки каналите, попаднах на стар американски полицейски сериал и застинах учудено, видял двайсет и пет годишния си баща; беше една от многото му безсловесни роли, беше асистент, навъртащ се около някакъв политик на пресконференция, кимайки, докато онзи изреждаше предизборните си обещания, и после, за един тайнствен миг, погледна право в камерата, право през океана и в бъдещето, към мен. Иронията, съдържаща се в този случай, беше толкова зловеща и многопластова, че аз останах на място ужасѐн, с отворена уста. Като изключим прическата и по-масивната му фигура (наедрял от вдигане на тежести, по онова време баща ми бе ходил редовно на фитнес), той би могъл да бъде мой близнак. Но най-шокиращ от всичко беше почтеният му вид — моят вече (било е около 1985 година) проявил престъпна непочтеност и затъващ в алкохолизъм баща. Нищо от характера му, нищо от неговото бъдеще не можеше да се прочете по лицето му. Вместо това той изглеждаше решителен, съсредоточен, образец на самоуверен и обещаващ млад човек.