Читать «Щиглецът» онлайн - страница 531

Неспособен да проговоря, аз поклатих глава в отговор, опитвайки се да си поема дъх.

— Кой? Китайчето ли? — Борис изсумтя отвратено. — И на кого ще каже? Той е непълнолетен и незаконно пребиваващ. Не говори никакъв нормален език.

— Борис — приведох се леко напред; имах чувството, че ще припадна, — той взе картината.

— Ах! — Борис направи болезнена гримаса. — Боя се, че нея наистина изгубихме.

— Какво?

— И може би завинаги. Боли ме затова — сърцето ме боли. Защото, неприятно ми е да го кажа… У, Гу, каквото и да му е името, след всичко, което видя, той ще мисли единствено за себе си. Ще е уплашен до смърт! Убити хора! Депортация! Няма да иска да се замесва. Забрави за картината. Той няма никаква представа за действителната й стойност. И ако се опасява, че може да има някакви неприятности с полицията… ако се почувства застрашен да прекара дори само един ден в затвора, единственото, което ще иска, ще е да се отърве от нея. Така че — той сви замаяно рамене, — нека наистина се надяваме, че малкото лайно ще успее да се измъкне. В противен случай съществува реален шанс „птицата“ да свърши в някой канал — или да бъде изгорена. Улични светлини хвърляха блестящи отражения по паркираните коли. Бях сякаш откъснат от тялото си, от себе си. Не можех да си представя как бих се почувствал, ако се върнех обратно в тялото си. Отново се бяхме върнали в стария град, калдъръмът потракваше, нощна, монохромна картина, сякаш излязла изпод четката на Ерт ван дер Неер, седемнайсети век ни притискаше отвсякъде, сребърни монети танцуваха по черните води на каналите.

— Уф, тук е затворено — изпъшка Борис, спирайки рязко, и подкарвайки отново колата на заден ход, — трябва да търсим друг път.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Да… разбира се — каза Борис с някаква плашеща, неуместна жизнерадост. — Това там е твоят канал. „Херенграхт“.

— Кой канал?

— Амстердам е град, в който можеш лесно да се ориентираш — каза Борис, като че ли не бях проговарял. — Единственото, което трябва да правиш в стария град, е да следваш каналите, докато — о, Боже, и тук са затворили.

Степенуване на тоновете. Странно усещане за живот в тъмните цветове. Малката, призрачна луна над островърхите стрехи беше толкова мъничка, че изглеждаше като принадлежаща на друга планета, облаците бяха мъгляви, тайнствени, призрачни, озарени от едва забележимо синьо-кафеникаво сияние.

— Не се тревожи, това се случва постоянно. Постоянно строят нещо. Стават големи бъркотии заради това строителство. Всичко това… мисля, че е заради нова линия на метрото или нещо подобно. Всички се дразнят от това. Има много обвинения в злоупотреби… дрън, дрън. Едни и същи неща във всеки град, нали? — говореше така неясно, че сякаш беше пиян. — Навсякъде се строят пътища, политици забогатяват, нали? Затова тук всички карат колело, става по-бързо, само че, съжалявам, аз нямам намерение да се движа с колело накъдето и да било една седмица преди Коледа. О, не — пред нас имаше тесен мост, колата се закова зад редица други коли — дали ще потеглим?