Читать «Щиглецът» онлайн - страница 520
Дона Тарт
— Виждаш ли? — попита Борис, прекъсвайки Витя, който продължаваше разгорещено разказа си. — Добре изглежда, нали, твоята
Плъзгах невярващо пръст по ръба на дървената плоскост, като Тома Неверни по дланта на Христа. Както бе известно на всеки търговец на мебели, а така погледнато, и на свети Тома, по-трудно бе да измамиш осезанието, отколкото зрението, и макар да бяха минали толкова години, ръцете ми помнеха толкова точно картината, че пръстите ми незабавно се насочиха към мъничките следи от пирони в основата на плоскостта, дупчиците, които сочеха къде (преди години, така се говореше) картината е била закована — може би като кръчмарска табела, може би като част от рисуван шкаф, не се знаеше.
— Твоят човек отзад жив ли е още? — осведоми се Виктор-Чери.
— Така ми се струва — Борис ме смушка с лакът в ребрата. — Кажи нещо.
Но аз не можех. Беше истинска; знаех го, въпреки че беше тъмно. Плътната лента жълта боя на крилото, перцата, надраскани с дръжката на четката. На горния ляв ръб имаше драскотина, която не помнех отпреди, миниатюрен дефект, не повече от два милиметра на дължина, но иначе беше съвършена. Аз се бях променил, но тя — не. И докато светлината преминаваше на ленти по картината, почти ми призля от съзнанието, че в сравнение с нея моят живот беше просто един преходен, хаотичен изблик на енергия, биологичен проблясък, подобен на смущение в ефира, произволно като прелитащите покрай нас светлини на уличните лампи.
— Ах, прекрасно — каза Гюри, привеждайки се отдясно към мен, за да погледне. — Такава чистота! Като маргаритка. Разбираш ли какво искам да кажа? — попита той и ме смушка, защото мълчах. — Простичко цвете, самотно в полето? То е направо… — направи жест, който трябваше да означава „това е то! удивително!“ — Разбираш ли какво казвам? — и той отново ме смушка, защото в шемета си аз не отговарях.
Междувременно Борис говореше тихо на Витя, ту на руски, ту на английски, нещо за майка и дете, прекрасна любов.
— Още ли ти се иска да се беше обадил на ченгетата, а? — попита той, прегръщайки ме през рамото и свеждайки глава към моята, точно както правеше, когато бяхме момчета.
— Може и сега да им се обадим — отбеляза Гюри и избухна в смях, удряйки ме по другото рамо.
— Точно така, Потър! Да се обадим ли? Не? Може би все пак не е чак толкова добра идея, а? — обърна се той към Гюри, привеждайки се, за да говори през мен, повдигнал едната си вежда.
xi.
Когато завихме към гаража и излязохме от колата, всички все още бяха в еуфория, смееха се, разказваха си различни моменти от нападението на различни езици — всички освен мен, недоумяващ, все още в шок, отделни сцени и резки движения все още изскачаха бързо от мрака пред очите ми, бях прекалено замаян, за да говоря.
