Читать «Щиглецът» онлайн - страница 522

— Да, да, нямам нищо против — каза нетърпеливо Борис. — Давай — обърна се той към Гюри. — Тръгвайте тримата.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Достатъчно работа свършихте тази вечер.

— Ще се справите ли?

— Не — каза Борис, — двамата ще ходим пеш! Разбира се, разбира се — отхвърли той възраженията на Гюри, ще се справим, давай — и после отново всички се засмяхме, Витя, Шърли и Гюри ни махнаха с ръце, (Дава̀й!), скочиха в „Рейндж Роувър“-а и потеглиха нагоре по рампата и обратно по „Овертоом“.

xii.

— Ах, каква вечер — каза Борис, почесвайки се по корема. — Умирам от глад! Хайде, да се махаме оттук. Макар че… — той смръщи вежди, изпращайки с поглед отдалечаващия се „Рейндж Роувър“ — е, няма значение. Ще се оправим. От твоя хотел до „Блейкс“ може да се отиде пеш. А ти — той посочи към мен с глава, — колко си небрежен! Опаковай отново това нещо! Не го носи така, само увито, без да го завържеш с канапа.

— Добре — казах, — добре — и завих, за да застана пред колата и да поставя пакета на капака, докато ровех в джоба си, за да извадя оттам канапа.

— Може ли да погледна? — попита Борис, заставайки зад мен.

Смъкнах платното и за миг двамата постояхме смутени, като двама фламандски търговци, застанали почтително в самия край на някоя картина, изобразяваща Рождество.

— Доста зор беше — Борис запали цигара и издуха струя дим встрани от картината, — но си заслужаваше, нали?

— Да — отвърнах. Говорехме с шеговит, но малко приглушен тон, като момчета, притеснени от присъствието си в църква.

— При мен тя остана по-дълго, отколкото при когото и да било друг — каза Борис. — Ако броиш дните — после продължи с по-различен тон: — Не забравяй, ако имаш такова желание, винаги може да се уреди нещо за пари. Само една сделка, и можеш да се пенсионираш.

Но аз само поклатих глава. Не можех да облека в думи онова, което изпитвах, но то беше нещо дълбоко, първично, което Уелти бе споделил с мен, и аз с него — в музея, преди толкова много години.

— Само се шегувах. Е… до известна степен. Но не, наистина — каза той и потърка ръкава ми с кокалчетата на пръстите си, — тя е твоя. Чиста, свободна. Защо не я задържиш за малко, преди да я върнеш на онези от музея?

Мълчах. Вече се питах как точно смятам да я изнеса от страната.

— Хайде, опаковай я. Трябва да се махаме оттук. По-късно можеш да я гледаш, колкото си искаш. О, дай тук — той дръпна канапа от неумелите ми пръсти, аз все още не бях успял да намеря краищата, — давай, позволи ми да се заема аз, иначе ще останем тук до сутринта.

xiii.

Картината беше опакована и завързана, Борис я беше пъхнал под мишница и — дръпвайки си за последен път от цигарата — бе заобиколил, за да седне зад волана и се канеше да се качи в колата, когато зад нас отекна спокоен, дружелюбен глас с американски акцент:

— Весела Коледа.

Обърнах се. Бяха трима — двама лениво пристъпващи мъже на средна възраст, държаха се с безразличие, сякаш се бяха отбили да ни направят услуга — обръщаха се към Борис, не към мен, и като че ли бяха доволни да го видят, а пред тях, залитайки леко, вървеше младият азиатец. Бялата му дреха не беше работна униформа на готвач, а нещо асиметрично, ушито от бял вълнен плат, дебел около инч; той трепереше, устните му бяха посинели от страх. Беше невъоръжен, или поне така изглеждаше, което беше добре, тъй като основното, което ми направи впечатление у другите двама — едри, делови мъже — бяха синкавите метални отблясъци на пистолетите на мръсната флуоресцентна светлина. Дори сега не успявах да разбера какво става — приятелският им тон ме беше объркал; помислих си, че са хванали момчето и ни го водят — докато не се обърнах към Борис и не видях, че лицето му беше побеляло като тебешир.