Читать «Щиглецът» онлайн - страница 513
Дона Тарт
— Кога смяташе да му го кажеш? — обърна се Виктор-Чери към Борис. — Нали трябва да знае името си.
— Е, сега вече го знае.
Непознати улици, необясними завои, безлики пространства. Дори бях престанал да се опитвам да чета табелките с имената на улиците и да съхраня известна представа къде се намираме. От всичко около мен — от всичко, което можех да видя — единственото, което можеше да послужи за ориентир, беше луната, плуваща високо над облаците — но и тя, макар и ярка и пълна, кой знае защо изглеждаше някак нестабилна, лишена от тежест, не чистата, сигурна луна над пустинята, а по-скоро нещо като празничен светлинен ефект, който може да изгасне с натискането на един клавиш на компютъра или пък да отплува нанякъде в мрака и да изчезне от поглед.
ix.
„Лилавата крава“ се намираше на безлюдна еднопосочна улица, по която едва можеше да мине кола. Всички околни магазини — аптека, хлебарница, магазин за велосипеди — бяха здраво заключени, не работеше нищо освен един индонезийски ресторант в далечния край на улицата. Шърли Темпъл спря така, че да слезем точно пред заведението. Отсрещната стена беше нашарена с графити: усмихнати личица и стрели, предупредителни знаци за радиоактивност, нарисувана с шаблон светкавица и името
Надникнах през стъклената врата. Заведението беше тясно и дълго, и — на пръв поглед — празно. Лилави стени; плафониери от цветно стъкло; различни, неподхождащи си маси и столове, боядисани в цветове, подходящи за детска градина, светлината беше слаба, като изключим тезгяха с грил до него, и осветения хладилник, който светеше ярко в дъното. Болнави стайни растения; черно-бели снимки на Джон и Йоко с автографи; табло за съобщения, обрасло с брошури и листовки с реклами за сатсанг и йога, както и за различни холистични терапии. Имаше стенопис с арканите на Таро, а на витрината висеше разпечатано на тънка хартия меню, пълно със здравословни храни в духа на Евърет: супа от моркови, супа от коприва, пюре от коприва, пай с леща и орехи — нищо особено съблазнително, но все пак то ми припомни, че за последен път съм се хранил истински, а не поглъщайки само няколко хапки на крак, през онази вечер, когато поръчахме да ни донесат къри в апартамента на Китси.
Борис забеляза, че гледам менюто.
— И аз съм гладен — каза той с малко официален тон. — Ще отидем заедно в „Блейкс“, на истинска, хубава вечеря. След двайсетина минути.
— Няма ли да влезеш?
— Още не — той стоеше малко встрани от мен, така че да не могат да го видят през стъклената врата, и се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. Шърли Темпъл обикаляше наоколо с колата. — Не стой тук, да не те видят, че говориш с мен. Влез с Виктор и Гюри.
Човекът, който се довлече с ленива походка до стъклената врата на заведението, беше кльощав, съмнителен, нервен тип на шейсетина години, с тясно, дълго лице, ексцентрично дълга коса, стигаща до под раменете му, и джинсова фуражка, като излязъл от изданията на