Читать «Щиглецът» онлайн - страница 509

— Ето какъв е планът. Интересува ли те планът?

— Вероятно от мен се очаква да кажа „да“.

— Ще оставим колата. Малко извън града. После Чери ще ни чака на едно място и ще ни откара на срещата с неговата кола.

— И всичко ще мине тихо и спокойно.

— Абсолютно. А защо ще е така? Защото ти носиш парите! Това е единственото, което искат тези хора. Дори с фалшивия чек сделката ще е добра за тях. Четиридесет хиляди долара за никаква работа? Не е зле! След това… Чери ще ни откара до гаража с картината — и после… излизаме! Ще празнуваме!

Гюри измърмори нещо.

— Не е доволен от историята с паркинга. Казвам го, за да знаеш. Мисли, че това не е добра идея. Но… аз не искам да отида със собствената си кола, а последното, което ни трябва, е да ни глобят за неправилно паркиране.

— Къде ще се състои срещата?

— Ами… това ще ни създаде известно главоболие. Трябва да напуснем града, а после отново да се върнем в него. Те държаха на тяхното място и Чери се съгласи, защото… е, наистина е по-добре. Поне на тяхното място можем да разчитаме, че ченгетата няма да ни попречат.

Бяхме стигнали до една по-пуста част на пътя, прав и безлюден, движението не беше оживено, а крайпътните лампи се срещаха по-нарядко, и ободряващият шум и блясък на стария град, светлите бразди по небето, криещите се в него картини — сребърни кънки, щастливи деца под коледна елха — отстъпиха място на по-позната урбанистична суровост: „Фотоподарък“, „Ключалка“ — ключарски услуги, табели с надписи на арабски, пай „Шауарма“, кебап „Тандури“, спуснати решетки, всичко затворено.

— Това е „Овертоом“ — отбеляза Гюри. — Не е много интересна улица, нито пък приятна. — Тук е покритият паркинг на моето момче, Дима. Сложил е табела „Места няма“ за тази нощ, за да е сигурно, че никой няма да ни безпокои. Ще отидем в сектора за дългосрочно паркиране — ей! — изкрещя той — блядь! — когато някакъв микробус се появи изневиделица и ни засече отпред, надувайки клаксона, така че Гюри бе принуден да завърти рязко волана и да натисне с все сила спирачките.

— Понякога хората стават агресивни без никаква причина — отбеляза Гюри мрачно, включвайки мигача, за да завие към паркинга.

— Дай ми паспорта си — каза Борис.

— Защо?

— Защото смятам да го заключа в жабката, да е тук, когато се върнем. По-добре е да не бъде в теб, за всеки случай. Слагам тук и моя — каза той, вдигайки го високо, за да го видя. — И паспорта на Гюри. Гюри е почтен американски поданик — да — отбеляза той, докато Гюри казваше нещо със смях, — добре ти е на теб, а на мен? Много, много е трудно да се сдобиеш с американски паспорт и аз наистина не искам да го губя. Нали знаеш, Потър — той ме погледна, — че сега в Холандия има закон, който изисква винаги да имаш в себе си документ за самоличност? Правят случайни проверки по улиците — и наказват за неподчинение. Представи си — Амстердам? Що за полицейска държава е това? Кой би повярвал? Тук? Аз — никога. Дори да ме бяха убеждавали сто години. Така или иначе — той затвори и заключи жабката, — по-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.