Читать «Щиглецът» онлайн - страница 489

Тонът и изражението му ме накараха да осъзная, че той е много по-наясно с душевното ми състояние, отколкото допускаше да разбера.

— Разбира се — отвърнах и избутах очилата по-нагоре по носа си. — Добре съм. Но… слушай, това име, Хависток Ървинг, говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

Малко хаотично — умирах за едно питие; беше глупаво от моя страна да не се отбия до бара по пътя насам — аз се заех да обяснявам. Докато говорех, лицето на Хоуби ставаше все по-безизразно.

— Какво… — поде той, озъртайки се над главите на множеството.

— Виждаш ли го някъде?

— Ъъъ… — около бюфета се блъскаха тълпи, лехи от натрошен лед, келнери с ръкавици раздаваха стридите с дузини — ето там.

Хоуби — който не виждаше надалеч без очила — примигна няколко пъти и присви очи.

— Какво — каза той, — онзи с… — и вдигна двете си ръце към главата, за да опише с жест пухкавите кичурчета над ушите на Ървинг.

— Да, той е.

— Виж ти.

Той скръсти ръце със сурова, непресторена лекота, която ме накара да видя за миг другия Хоуби: не антикваря в костюм, шит по мярка, а ченгето или грубоватият свещеник, какъвто би могъл да стане преди, когато е живеел в Олбъни.

— Познаваш ли го? Кой е той?

— Ах… — Хоуби смутено започна да опипва джобовете на сакото си в търсене на цигара, макар че тук не се пушеше.

— Познаваш ли го? — попитах по-настоятелно и, неспособен да се възпра, отново погледнах към бара, където беше Хависток. Понякога беше трудно да се измъкне информация от Хоуби по деликатни въпроси — в такива случаи той сменяше темата, млъкваше или се измъкваше с уклончиви фрази, а възможно най-лошото място, на което можеше да му бъде зададен подобен въпрос, беше претъпкана зала, в която някой развеселен гост можеше да се появи и да ни прекъсне всеки момент.

— Не бих казал, че го познавам. Имали сме делови отношения. Какво прави той тук?

— Приятел на булката — поясних аз и видях как той ме изгледа, явно стреснат от тона, с който го казах. — Откъде го познаваш?

Хоуби примигна бързо.

— Е — каза той с известно нежелание, — не знам истинското му име. Ние с Уелти го познавахме като Слоун Грискъм. Но истинското му име — явно е нещо съвсем различно.

— Кой е той?

— Хиена — каза рязко Хоуби.

— Ясно — казах след удивена пауза. В нашия занаят „хиени“ наричаха мошениците, които с чар и любезност успяваха да получат достъп в домовете на възрастни хора, за да купят скъпи вещи от тях на безценица, а понякога и направо да ги оберат.

— Аз… — Хоуби се полюля на пети и пръсти и извърна неловко поглед — успява да припечелва добре, няма спор. Първокласен измамник — и той, и партньорът му. Лукави са като сатаната, тези двамата.

Лъчезарно усмихнат плешив мъж с висока свещеническа яка си проправяше път към нас; скръстих ръце и се опитах да застана гърбом към него, блокирайки достъпа му, надявайки се, че Хоуби няма да го види и да прекъсне разказа си, за да го поздрави.

— Лушън Рейс. Поне под такова име се представяше. О, каква двойка хубостници бяха! Разбираш ли, Хависток, или Слоун, или както там се нарича понастоящем, се усукваше със сладки приказки около стари дами и господа, научаваше къде живеят, отбиваше се да ги посети… откриваше жертвите си на благотворителни вечери, погребения, на търговете за забележителни произведения на американското изкуство, къде ли не. Така или иначе — Хоуби огледа питието си — той се появяваше на визита заедно с очарователния си приятел, господин Рейс, и докато забавляваше милите старчета… наистина, беше ужасно. Скъпоценности, картини, часовници, сребро, всичко, до което можеха да се докопат. Е… — допълни той с променен тон, — това беше отдавна.