Читать «Щиглецът» онлайн - страница 47

Върнах се и набрах с треперещи пръсти номера на мобилния й телефон, толкова бързо, че го обърках и се наложи да го набирам отново. Но тя не отговори; включи се гласовата поща. Оставих съобщение {Мамо, аз съм, притеснявам се, къде си?) и седнах на ръба на леглото й, стиснал главата си в ръце.

От долните етажи започна да се просмуква мирис на готвено. Неясни гласове долитаха от съседните апартаменти; неразбираеми, глухи шумове, някой отваряше и затваряше шкафове. Беше късно: хората се прибираха от работа, оставяха чантите си да тупнат на пода, поздравяваха котките, кучетата и децата си, включваха телевизора, за да чуят новините, приготвяха се да отидат някъде на вечеря. Къде ли беше тя? Опитах се да се сетя за всякакви възможни причини, поради които може да се е забавила, но всъщност не можах да измисля дори една — макар че, кой знае, може пък някъде да е била затворена някоя улица и тя да не е успяла да се добере до вкъщи. Но нямаше ли да се обади?

Казах си, че може да е изпуснала някъде телефона си. Може да се е счупил? Може да го е дала на някой, който е имал по-голяма нужда от него?

Тишината в апартамента ме изнервяше. Водата виеше в тръбите, вятърът потракваше измамно в щорите. Тъй като само си седях бездеен на ръба на леглото й, изпитах нужда да направя нещо. Отново набрах номера й и оставих още едно съобщение, този път не успях да скрия треперенето на гласа си. Мамо, забравих да кажа, вече съм си вкъщи. Моля те, обади се веднага щом имаш възможност, става ли? После се обадих и на служебния й телефон и оставих съобщение на телефонния секретар — за всеки случай.

Тръгнах обратно към дневната, усещайки как от средата на гръдния ми кош започва да се разпростира смъртен хлад. След като постоях там няколко мига, тръгнах към таблото, окачено в кухнята, за да видя дали не ми е оставила съобщение на него, макар вече да ми беше ясно, че не е така. Върнах се в дневната и отново надникнах през прозореца към оживената улица. Възможно ли бе да е решила да изтича до аптеката или бакалницата, без да ме буди? Част от мен искаше да изляза на улицата и да започна да я търся, но беше налудничаво да се мисли, че бих я открил сред тълпите в този пиков час, а и се опасявах, че ако изляза от апартамента, ще изпусна обаждането й.

Минал беше часът, в който нощният портиер поемаше смяната. Когато се обадих долу, се надявах да попадна на Карлос (най-възрастния и достолепен от портиерите), а може би още по-добре би било да е Хосе (едър и жизнерадостен, пристигнал от Доминикана, той беше моят любимец). Но никой не вдигаше телефона — това продължи сякаш с часове, докато накрая някакъв тънък, неуверен глас, с чуждестранен акцент:

— Ало?

— Хосе там ли е?