Читать «Щиглецът» онлайн - страница 468

Изгасих цигарата си, натискайки я ожесточено. Без форма, без смисъл, без значение. Китси не обичаше да пуша в спалнята й, но сега се съмнявах, че щеше да каже нещо, когато откриеше цигарата, смачкана в кутийката от лиможки порцелан на тоалетната й масичка. За да разбираш света, понякога можеше да се съсредоточиш само върху една много малка част от него, да се взираш в най-близкото и да го приемаш като образец на цялото; но откакто картината ми се изплъзна, аз се чувствах удавен, заличен в огромен простор — не само от предсказуемия безкрай на времето и пространството, но и от непреодолимото разстояние между хората, дори когато са съвсем близо един до друг, и в пристъп на световъртеж си спомнях за всички места, на които бях живял, и мислех за всички места, които не бях виждал; един изгубен, огромен, непознаваем свят, мръсен лабиринт от градове и улички, пепел, понесена надалеч от вятъра и враждебен безкрай, пропуснати връзки, изгубени завинаги неща, и моята картина, понесена от този мощен поток, люшкаща се някъде далеч по вълните: мъничка частица от човешкия дух, бледа искра, трепнала по тъмно море.

xxiv.

Тъй като не успях да заспя отново, аз си тръгнах, без да будя Китси, в ледения, черен час преди изгрева на слънцето, треперейки от студ, докато се обличах в тъмното; някоя от съквартирантките й се беше прибрала и беше пуснала душа, а последното нещо, което ми се искаше, беше да се натъкна на някоя от тях на излизане.

Когато слязох от линия F на метрото, небето вече избледняваше. Влачех се към къщи в лютия студ — потиснат, капнал от умора, влязох през страничния вход, помъкнах се към стаята си, със запотени стъкла на очилата, вмирисан на дим, секс, къри и любимия „Шанел №19“ на Китси, спирайки по пътя да поздравя Попчик, който беше се появил изненадващо в антрето и подскачаше необичайно оживено в краката ми, измъкнах от джоба си смачканата вратовръзка, за да мога да я окача на закачалката в гардероба, от вътрешната страна на вратата — и кръвта ми почти застина в жилите, когато откъм кухнята се разнесе глас:

— Тио? Ти ли си?

Червенокосата й глава надникна иззад ъгъла. Беше тя, с чаша кафе в ръка.

— Извинявай, да не би да съм те стреснала? Нямах такова намерение.

Стоях като закован на мястото си, слисан, а тя ме обгърна с ръце, гукайки щастливо, докато Попчик скимтеше и скачаше развълнувано в краката ни. Все още беше облечена с това, в което бе спала — долнище на пижама на пъстри райета и тениска с дълги ръкави, а върху тях беше навлякла един стар пуловер на Хоуби, все още миришеше на измачканите чаршафи в леглото си: Господи, мислех си, затворил очи, притиснал лице в рамото й, в прилив на страх и щастие, кратък полъх от Рая, Господи.

— Чудесно е да те видя! — Ето я тук. Косата й… очите й. Тя. Изгризани нокти, също като на Борис, подпухналата долна устна, като на дете, което прекалено дълго си е смукало пръста, червената, разчорлена като цвят на далия глава. — Как си? Липсваше ми!