Читать «Щиглецът» онлайн - страница 466

xxiii.

Всичко, свързано с Китси, беше пропъдило временно посещението на Борис от мислите ми, но — веднага щом заспах — споменът се върна, промъквайки се в сънищата ми. Два пъти се събуждах и сядах в леглото, изправен като свещ: единия път, защото видях в кошмара си как някаква врата се отваря в хранилището, докато отпред жени със забрадки се боричкаха над куп дрехи, разпродавани на старо; после — след като задрямах отново и се озовах в друга сцена от същия сън — видях хранилището като нестабилно оградено със завеси пространство, открито към небето, развяващи се платнени стени, недостатъчно дълги, за да докосват тревата. Отвъд се виждаха зелени поля и момичета в дълги бели дрехи: картина, която незнайно защо почувствах като някакъв ритуал, зареден с такъв смъртен ужас, че се събудих задъхан.

Погледнах телефона си — четири часът сутринта. След като се въртях мъчително в продължение на половин час, седнах, гол до кръста, в леглото, и — чувствайки се като мошеник от френски филм — запалих цигара, взирайки се в Лексингтън Авеню, почти напълно пусто в този час: таксита, които вече се прибираха или тъкмо излизаха на работа, кой знае кое от двете. Но сънят, който ми се стори пророчески, отказваше да изчезне и тегнеше над мен като отровни изпарения, сърцето ми все още се блъскаше от спомена за ужаса от онзи простор, усещането за откритост, за опасност.

„Трябва да бъде застрелян“. Бях се притеснявал достатъчно много за картината, дори когато вярвах, че е на сигурно място години наред (както ме уверяваше брошурата на хранилището, със сериозен, професионален тон), в съгласувана с изискванията за съхранение атмосфера, при 70 градуса по Фаренхайт и 50 процента влажност. Такова нещо не можеше да се съхранява на произволно място. Не можеше да понесе студ, горещина, влага или директно излагане на слънце. Изискваше съобразена с определени стандарти среда, също като онези орхидеи в цветарския магазин. Представата, че може да се намира зад пещ за пица, беше достатъчна, за да започне идолопоклонническото ми сърце да се блъска в различна, но сродна версия на ужаса, който ме бе обзел, когато се боях, че може да изхвърлят горкия Попчик от автобуса: в дъжда, сред пустошта, на пътя.