Читать «Щиглецът» онлайн - страница 469

— Аз… — всички взети решения се изпариха за секунда. — Какво правиш тук?

— Летях за Монреал — остър смях на много по-малко момиче, пресипнал смях, който би бил на място на някоя детска площадка. — Щях да остана там няколко дни, за да се видя с приятелката си Сам, а после отивам да се срещна с Евърет в Калифорния. Така или иначе, промениха маршрута на полета ми — тя отпи малко от кафето и ми предложи безмълвно чашата си, „искаш ли малко?“, „не?“, отпи пак — и тъй като се озовах в Нюарк, си казах „защо не, ще отложа гостуването и ще отскоча до Ню Йорк, за да видя вас, момчетата“.

— Аха, чудесно.

„Вас, момчетата“. Това включваше и мен.

— Казах си, че може да е забавно да прескоча за малко, защото няма да идвам за Коледа. А и нали утре е партито за годежа ви. Ще се жениш! Честито! — пръстите й докоснаха ръката ми, а когато тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата, почувствах целувката й с цялото си тяло. — Кога ще се запозная с нея? Хоуби казва, че била страхотно красива. Вълнуваш ли се?

— Аз… — бях толкова зашеметен, че поставих ръка на мястото, до което се докоснаха устните й, където все още чувствах топлината на досега им, но после, като осъзнах как може да изглежда жестът ми, я отдръпнах. — Да. Благодаря.

— Радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

Тя като че ли не забелязваше колко зашеметен, колко замаян бях, как напълно бях изгубил ума и дума при появата й. А може би забелязваше, но не искаше да ме засегне с коментари.

— Къде е Хоуби? — казах аз. Питах не защото ме интересуваше наистина, а защото да бъда напълно сам с нея в къщата ми се струваше малко прекалено хубаво, за да бъде истина, а и малко плашещо.

— О… — тя извърна очи към тавана, — той настоя да отиде до пекарната. Казах му да не си прави труда, но нали знаеш какъв е. Обича да ми купува оттам онези бисквити с боровинки, които ми купуваха мама и Уелти, когато бях малка. Не мога да повярвам, че още ги правят — но той каза, че не ги предлагали вече всеки ден. Сигурен ли си, че не искаш кафе? — тя тръгна към печката с онази едва забележима следа от накуцване в походката.

Беше невероятно — аз почти не успявах да чуя и дума от онова, което говореше. Винаги беше така, когато се намирах в една стая с нея, тя изместваше всичко: кожата й, очите й, хрипкавият й глас, огненочервената коса и обичаят й да накланя глава на една страна, така че понякога създаваше впечатление, че си тананика нещо; светлината в кухнята се смесваше със светлината на нейното присъствие, с цветове, свежест и красота.

— Записала съм ти няколко диска — тя се обърна да ме погледне през рамо. — Иска ми се да се бях сетила да ги донеса, но нали не знаех, че ще мина оттук. Обещавам да ти ги пратя по пощата, когато се прибера.

— Аз също имам дискове за теб — имаше цяла купчина дискове в спалнята ми, все неща, които бях купувал, защото ми напомняха за нея, толкова много, че ми се струваше смешно да ги изпращам. — А също и книги. — „И бижута“, пропуснах да допълня. „И шалове, плакати, парфюми, винилови плочи, един комплект «Направи си сам хвърчило» и една миниатюрна пагода.“ Огърлица с топази от осемнайсети век. Първо издание на „Озма от Оз“. Купуването на тези неща беше предимно начин да мисля за нея, да бъда с нея. Част от тях бях подарил на Китси, и въпреки това нямаше начин да се появя от стаята си, понесъл огромния куп вещи, които бях купувал за нея през годините, без да изглеждам напълно луд.