Читать «Щиглецът» онлайн - страница 463

— Нали не очакваш от мен да ти повярвам?

— Слушай. Не знам какво ти е казала Ем…

— Кажи ми, майката на Кейбъл още ли държи онази къща в Ийст Хамптън? Помня как тя го зарязваше в кънтри-клуба, след като уволни жената, която го гледаше, или май жената напусна. Уроци по тенис, уроци по голф. Трябва да е станал доста добър в голфа, а?

— Да — каза тя хладно, — да, доста добър е.

— Бих могъл сега да направя една доста просташка забележка, но ще я пропусна.

— Тио, хайде да не правим това.

— Мога ли да ти представя своята теория? Ще възразиш ли? Може би ще сгреша тук-там в детайлите, но мисля, че в основата си съм прав. Защото знам, че си излизала с Том, Плат ми го каза още когато го срещнах случайно на улицата, и самият той не беше особено очарован от това. И да — казах, когато тя се опита да ме прекъсне, а гласът ми прозвуча мъртвешки студено — точно както се чувствах, — така е. Не е необходимо да търсиш оправдания. Момичетата винаги са си падали по Кейбъл. Оригинален тип, може да бъде действително забавен, когато пожелае. Дори ако напоследък е започнал да фалшифицира чекове или да краде от посетителите в кънтри-клуба или разни други неща, които чувам за него…

— Не е вярно! Това е лъжа! Не е крал нищо от никого…

— А мама и татко никога не са харесвали особено Том, вероятно изобщо не са го харесвали, и после, когато татко и Анди загинаха, вече не е можело да поддържаш тази връзка, поне не публично. Прекалено много си щяла да разстроиш мама. Пък и, както Плат изтъкна нееднократно…

— Няма да се виждам повече с него.

— Значи признаваш.

— Не мислех, че е от значение, преди да сме се оженили.

— И защо?

Тя отметна косата от очите си и не каза нищо.

— Мислила си, че няма значение? Защо? Защото си се надявала, че няма да разбера?

Тя ме погледна гневно.

— Ти си студенокръвен, знаеш ли?

— Аз? — отвърнах очи и се разсмях. — Аз ли съм студенокръвен?

— О, добре. „Наскърбен“. „Крайно принципен“.

— Явно по-принципен от други, така изглежда.

— Ти направо се наслаждаваш на това.

— Можеш да ми вярваш, че не е така.

— О, нима? Не бих предположила, виждайки самодоволната ти усмивка.

— А какво се очакваше да направя? Да не казвам нищо?

— Казах, че няма да се виждам вече с него. Всъщност още преди време му го казах.

— Но той е настоятелен. Обича те. Не иска да приеме твоето „не“.

За мое учудване тя се изчерви.

— Така е.

— Горката малка Китс.

— Не ставай отвратителен.

— Горкото момиченце — повторих иронично, защото не знаех какво друго да кажа.

Китси ровеше в чекмеджето за тирбушон, но се обърна и ме изгледа мрачно.

— Слушай — каза тя. — Не очаквам да ме разбереш, но е много тежко да обичаш неподходящ човек.

Мълчах. Когато влязох, до такава степен се бях вледенил от ярост при вида й, че се опитвах да се убедя в нейната неспособност да ми причини болка или — да пази Бог — да ме накара да я съжаля. Но нима имаше човек, който би оценил по-точно от мен истината в думите й?

— Слушай — каза тя отново и остави тирбушона. Беше видяла възможност за себе си и се възползваше от нея: също като на тенискорта, безмилостна, търсеща слабата страна на противника…