Читать «Щиглецът» онлайн - страница 451

Гобленът се раздвижи; зад него, откъм сгушените в одеяла фигури, се чуха сънливи гласове: eh? Was ist los?

— Ruhe, schlaft weiter — подвикна русата, после се обърна към Хорст и заговори на немски бързо като картечница.

Прозявки; пъшкане; малко по-встрани една от усуканите в завивки фигури се надигна и изскимтя немощно с американски акцент:

— А? Клаус? Какво каза тя?

— Млъквай, скъпа, и си лягай, schlafen

Борис беше взел палтото си и го нахлузваше.

— Потър — каза той и повтори, тъй като аз не отговарях и не откъсвах поглед от пода, където момчето дишаше накъсано, а нещо в гърлото му бълбукаше: — Потър — хвана ме за ръката над лакътя. — Хайде, да вървим.

— Да, съжалявам. Ще трябва да поговорим по-късно. Scheisse — каза Хорст със съжаление, докато разтърсваше отпуснатото рамо на момчето и му говореше с не особено убедителния тон на родител, който се кара на детето си: — Dummer Wichser! Dummkopf! Колко си е бил, Нийл? — попита той бияча, който се беше появил отново на прага и оглеждаше сцената с критичен поглед.

— Да пукна, ако знам — каза ирландецът, поклащайки мрачно глава.

— Хайде, Потър — каза Борис и дръпна ръката ми. Хорст беше прилепил ухо към гърдите на момчето, а русата, която се беше върнала, се отпусна на колене до него и се зае да проверява дали диша.

Докато двамата се съветваха трескаво на немски, зад амиенския гоблен отново се разнесе шум и се долови движение, тъканта внезапно започна да се издува вълнообразно: избелели цветя, селски празник, щедро надарени нимфи лудуваха сред фонтани и лозници. Взирах се в един сатир, който надничаше лукаво към тях иззад някакво дърво, когато нещо неочаквано докосна крака ми и аз трепнах силно — нечия ръка се бе промушила под гоблена и се бе вкопчила в края на панталона ми. Един от мръсните парцалени вързопи на пода — подпухналото червено лице едва се виждаше под ръба на гоблена — каза сънливо, с вежлив тон:

— Той е маркграф, скъпи, знаеш ли?

Издърпах панталона си и отстъпих. Момчето на пода мяташе глава и издаваше такива звуци, сякаш се давеше.

— Потър — Борис беше взел и моето палто и го тикаше в лицето ми. — Хайде! Да вървим! Чао — подвикна той към кухнята, вирвайки брадичка (красива тъмнокоса глава надникна през вратата, момичето запърха с ръка: „довиждане, Борис! довиждане!“) като същевременно ме буташе пред себе си, а после се измъкна подир мен през вратата. — Чао, Хорст! — подвикна той, правейки жест, който означаваше „обади се“, вдигнал ръка към ухото си.

— Чао, Борис! Съжалявам, че стана така! Ще поговорим скоро! Вдигай — допълни Хорст, а ирландецът се приближи и подхвана момчето под мишниците; двамата заедно го повлякоха, краката му се влачеха по пода и — сред суматохата, настанала около вратата, където двамата тийнейджъри отстъпиха уплашено назад — го помъкнаха към отворената врата на осветеното помещение, в което брюнетката на Борис пълнеше спринцовка с някаква течност от мъничко стъклено шишенце.