Читать «Щиглецът» онлайн - страница 449

— Да… — неволно, неясно защо, се почувствах удовлетворен, че той беше забелязал тази подробност, странно значима за мен, цяла свързана с нея мрежа от детски мечти и асоциации, беше засегнал емоционална струна — дъската е доста по-дебела, отколкото би предположил човек. Има си своята тежест.

— Тежест. Именно. Това е подходящата дума. А и фонът — не е толкова жълт, колкото когато съм я виждал като момче. Картината е претърпяла почистване — в началото на деветдесетте години, струва ми се. След консервационните мерки има повече светлина.

— Трудно е да се каже. Нямам възможност да направя сравнение.

— Е, добре — каза Хорст. Димът от цигарата на Борис, процеждащ се от тъмното, където седеше той, придаваше на светлия кръг, в който бяхме застанали, усещане за кабаретна сцена. — Може и да греша. Бях дванайсетинагодишен, когато я видях за първи път.

— Да, и аз бях горе-долу на същата възраст, когато я видях за първи път.

— Да — каза Хорст примирено и почеса едната си вежда, на опакото и на двете му ръце се виждаха синини с размера на десетцентова монета, — това беше единственият случай, когато баща ми ме взе със себе си на делово пътуване, това пътуване до Хага. Леденостудени стаи в пансиона. Навън нямаше вятър, не трепваше дори листо. Следобеда поисках да отида в увеселителния парк „Дрийвлийт“, но вместо това той ме заведе в „Морицхойс“. И… прекрасен музей, много прекрасни картини, но единствената картина, която помня, че съм видял тогава, е твоят щиглец. Картина, която би привлякла вниманието на дете, нали? Der Distelfink. Така ми беше известна навремето, с немското си име.

— Да, да, да — разнесе се от тъмното отегченият глас на Борис. — Това започва да звучи като образователен канал на телевизията.

— Търгуваш ли изобщо с модерно изкуство? — попитах в последвалото мълчание.

— Ами… — Хорст впери в мен студените си, пресъхнали очи; „търгуваш“ вероятно не беше точно казано, моят избор на дума сякаш го развесели — понякога. Неотдавна имах един Курт Швитерс… Стантън Макдоналд-Райт — познаваш ли го? Прекрасен художник. Зависи какво ще ми попадне. Кажи ми съвсем честно — случвало ли ти се е изобщо да търгуваш с картини?

— Много рядко. Търговците на картини минават преди мен.

— Жалко. Преносимостта на стоката е много важна в моя бизнес. Имам куп работи от средна категория, които бих могъл да продам чисто, стига да разполагах с убедителна на вид документация.

В кухнята се пържеше нещо, миришещо на чесън; затракаха тенджери; понесе се характерната за марокански „сук“ смесена миризма на горящи ароматни треви и урина. И постоянно, равно, монотонно, онова суфистко песнопение, виещо се на спирали около нас в мрака, безконечно възпяване на Божественото.

— Или например този Лепин. Доста добър фалшификат. Има един тип — канадец, доста забавен, би ти харесал — прави ги по поръчка. Полок, Модиляни — бих ви запознал с удоволствие, ако искаш. В тези неща няма много пари за мен, но от тях може да се спечели цяло състояние, ако се появят на подходящото място, сред подходящо имущество, обявено за разпродажба. — И той допълни небрежно в последвалото мълчание: — От старите майстори ми попадат много италианци, но предпочитанията ми… те са ориентирани по на север, както сам виждаш. Та така — този Берхем е много добър образец на жанра, но, разбира се, тези пейзажи, тип италиански, с рухналите колони и скромните млекарки не отговарят чак толкова на съвременния вкус, нали? Много повече предпочитам този Ван Гойен тук. За съжаление той не се продава.