Читать «Щиглецът» онлайн - страница 452

xvii.

Докато слизахме надолу, в клетката на старомодния асансьор изведнъж ни обгърна мълчание: чуваха се само стърженето на зъбчатите колела и скърцането на макарите.

Навън времето се беше прояснило.

— Хайде — каза Борис, поглеждайки нервно нагоре по улицата — беше извадил телефона си от джоба на палтото — хайде да пресечем, давай…

— Какво — попитах — ако побързахме, щяхме да хванем светофара — на 911 ли се обаждаш?

— Не, не — отвърна някак объркано Борис, избърса носа си и се озърна — не искам да стоим тук и да чакаме колата, обаждам се да ни вземе от другата страна на парка. Ще го прекосим пеш. Понякога тези хлапета действително прекаляват с ударните дози — каза той, когато забеляза, че поглеждам тревожно обратно към голямата къща. — Не се притеснявай, ще се оправи.

— Не ми изглеждаше така.

— Не, но нали дишаше, а Хорст има „Наркан“. С него ще го извади моментално от това състояние. Като по магия, виждал ли си как става? Хвърля те моментално в абстиненция. Чувстваш се отвратително, но пък оживяваш.

— Би трябвало да го отведат в някое спешно отделение.

— Защо? — осведоми се трезвомислещо Борис. — Какво ще му направят в спешното отделение? Ще му бият „Наркан“, ето какво. Хорст ще му го бие по-бързо, отколкото ще успеят те. И да, така е — той ще дойде на себе си, повръщайки, и ще има чувството, че някой е забил нож в главата му, но по-добре там, отколкото в линейката — БУМ, разкъсват му ризата, захлупват го с кислородна маска, бият му шамари, за да се свести, намесва се полиция, всички се държат строго и осъдително — повярвай ми, това с „Наркан“ е много, много жестоко изживяване, достатъчно зле се чувстваш, когато дойдеш на себе си, дори без да си в болница, без ярките светлини и крайно неодобрителното и враждебно поведение на всички наоколо, отнасят се с теб като с боклук, „наркоман“, „свръхдоза“, всички те гледат лошо, а може и да не те пуснат да си вървиш у дома, когато пожелаеш, може да те набутат в психиатрията, появяват се хора от социалните служби, за да ти изнесат великата лекция под надслов „Има толкова неща, за които си струва да се живее“, а може би, отгоре на всичко, ще последва и любезната визита на ченгетата… чакай — прекъсна се той, допълни — момент, моля — и заговори по телефона на украински.

Мрак. Под мъгливите, светли ореоли на уличните лампи — паркови пейки, лъскави от дъжда, кап, кап, кап, подгизнали, черни дървета. Жвакащи алеи, застлани с дебел слой листа, тук-там по някой самотен чиновник, забързан към дома. Борис — свел глава, с ръце в джобовете, вперил поглед в земята — беше приключил разговора и си мърмореше нещо под нос.

— Извинявай, не те чух — казах, хвърляйки кос поглед към него.

Борис сви устни, тръсна глава.

— Улрика — каза той мрачно. — Тази кучка! Тя отвори вратата.

Избърсах челото си. Тресеше ме, гадеше ми се, по тялото ми беше избила студена пот.

— Откъде познаваш тези хора?