Читать «Щиглецът» онлайн - страница 450

— Ван Гойен ли? Бих се заклел, че е Коро.

— Като гледаш картината оттук, да, би могъл да помислиш така — сравнението явно му хареса. — Работите им много си приличат — самият Винсънт го е отбелязал — нали знаеш за онова писмо? „Холандският Коро“? Същият финес в леката омара, същото разтваряне в плътната мъгла, нали разбираш какво искам да кажа?

— Къде… — понечих да задам обичайния въпрос на търговците, къде го намери, но се възпрях.

— Великолепен художник. Много продуктивен. А това е особено красив образец на творчеството му — заяви той с истинска колекционерска гордост. — Ако се приближиш, ще забележиш множество забавни детайли — мъничка фигура на ловец, лаещо куче. Освен това — нещо типично за него — подписа му на кърмата на лодката. Много очарователно. Ако искаш — той посочи с глава телата, налягали зад гоблена — иди да я видиш. Няма да ги обезпокоиш.

— Не, но…

— Да — той вдигна ръка, — отлично те разбирам. Да я донеса ли тук?

— Да, много ще се радвам да я видя.

— Трябва да си призная, толкова се привързах към тази картина, че ще ми бъде неприятно да се разделя с нея. Той самият е търгувал с картини — Ван Гойен. Много от холандските майстори са го правили. Ян Стейн. Вермеер. Рембранд. Но Ян ван Гойен — той се усмихна — е бил като нашият приятел Борис. Занимавал се с всичко по малко. Картини, имоти, сделки с лалета.

В тъмното Борис изсумтя сърдито и като че ли се канеше да каже нещо, когато откъм кухнята се появи едно кльощаво двайсетинагодишно момче с разчорлена коса и старомоден термометър с живак, стърчащ от устата му — залиташе и бе вдигнало ръка, предпазвайки очите си от светлината на вдигнатата високо лампа. Носеше странна, широка, сякаш женска жилетка, която му стигаше до коленете, като халат; изглеждаше болен и дезориентиран, ръкавът му беше навит, потриваше свивката на ръката си при лакътя с два пръста — и само миг след това коленете му се подгънаха и той рухна на пода, термометърът се търкулна със стъклено изтракване от устата му на паркета, но не се счупи.

— Какво… — каза Борис, изгаси цигарата си, стана, а котката се стрелна от скута му и потъна в сенките. Хорст — смръщен — пусна лампата, светлината се залюшка лудо по стените и тавана.

— Ах! — възкликна той раздразнено, отметна косата от очите си и се отпусна на колене, за да огледа младия мъж. — Махнете се — обърна се към жените, които се бяха появили на прага заедно с тъмнокос мъж със студено изражение и вид на охранител, както и две момчета със стъклени погледи, явно още ученици, не повече от шестнайсетгодишни — а после, защото те продължаваха да стоят и да зяпат — махна с ръка. — Вървете в кухнята! Улрика — обърна се той към русата, — halt sie zurück.