Читать «Щиглецът» онлайн - страница 44

Макар че се чувствах отпаднал и ми се искаше да седна някъде, успявах някак да накуцвам с неуверени крачки напред като силно повредена механична играчка. Полицаи жестикулираха; полицаи свиркаха и насочваха хората насам-натам. Вода се стичаше от върха на носа ми. Отново и отново, докато примигвах, за да пропъждам дъждовните капки от очите си, в ума ми се въртеше една мисъл: трябваше да се прибера вкъщи, при майка си, колкото можех по-бързо. Тя сигурно ме очакваше в апартамента, извън себе си от притеснение; сигурно скубеше косата си от тревога и се проклинаше, че ми бе взела телефона. Всички имаха проблеми със свързването по телефона и пешеходците се редяха на опашки от по десет-двайсет души пред новите улични телефони. „Мамо“, повтарях на ум, „мамо“, опитвайки се да й изпратя с помощта на телепатията вест, че съм жив. Исках тя да знае, че с мен всичко е наред, но същевременно си спомням как си повтарях, че е по-добре да вървя, вместо да тичам; не ми се искаше да припадна по пътя към къщи. Какъв късмет, че тя беше излязла от залата само минути преди взрива! Беше ме изпратила към самия център на експлозията; сигурно мислеше, че съм мъртъв.

А замислех ли се за момичето, което спаси живота ми, сълзи започваха да парят в очите ми. Пипа! Такова странно, сухо име за тази слабичка, насмешлива червенокоска — подхождаше й. Всеки път, когато си припомнех как очите й срещнаха моите, ми се завиваше свят при мисълта, че тя — напълно непознатата — ме бе спасила, мисълта за нея ме бе възпряла да напусна изложбата и да бъда погълнат от черната светкавица в магазина за пощенски картички — от нищото, от края на всичко. Дали някога щях да имам възможност да й кажа, че ми е спасила живота? Що се отнася до стареца, пожарникарите и хората от спасителните екипи бяха нахлули в сградата само минути, след като аз излязох, и аз все още се надявах, че някой ще е стигнал до него навреме, за да го спаси — вратата беше разбита, знаеха, че вътре има хора. Дали някога щях да видя отново някой от тях?