Читать «Щиглецът» онлайн - страница 46

После, с огромно усилие (макар да не беше тежка) преместих двойната табуретка, поставена пред леглото й и се покатерих на нея, за да погледна какво има отгоре на гардероба. После седнах на килима, изпаднал донякъде в унес, бях облегнал буза на седалката, а в ушите си чувах ужасен, постоянен вой.

Нещо не беше наред. Спомням си как вдигнах глава, обзет от внезапно проблесналото убеждение, че от печката в кухнята изтича газ и че това изтичане ме отравя. Само че не долавях никаква миризма на газ.

Може да съм отишъл в малката баня до нейната спалня, за да потърся в аптечката аспирин или нещо друго за главоболие, не знам. Единственото, което знам със сигурност е, че в определен момент се озовах в собствената си стая, без да знам как съм стигнал дотам, подпирах се с ръка на стената до леглото и имах чувството, че ще повърна. А после всичко се обърка дотолкова, че не съм в състояние да дам точно описание на нищо до момента, когато се изправих объркан на дивана в дневната, дочул нещо като отваряне на врата.

Но не се беше отворила нашата входна врата, а нечия друга, по-нататък по коридора. В стаята беше тъмно, чувах откъм улицата шума на движението в този натоварен следобеден час. Застинах в тъмнината, за миг-два сякаш сърцето ми спря, докато си изяснявах произхода на шумовете и познатите очертания на лампата над масата и облегалките на столовете с формата на лира се откроиха в сумрака на фона на прозореца.

— Мамо? — казах, а нотката на паника в гласа ми бе ясно доловима.

Бях заспал в мръсните си, мокри дрехи; диванът също беше влажен, на него се виждаше мокра вдлъбнатина с очертанията на човешко тяло, където бях лежал. През прозореца, който майка ми бе оставила полуотворен сутринта, нахлу студен повей на вятъра и накара щорите да изтракат.

На таблото на часовника беше изписано 18:47. Схванат, обзет от нарастващ страх, аз се заех да обикалям апартамента, палейки всички лампи — дори лампите на тавана в дневната, които обикновено не ползвахме, защото светлината им беше прекалено остра и ярка.

Застанал на прага на мамината спалня, видях, че в тъмното примигва червена светлинка. Заля ме възхитителна вълна от облекчение; стрелнах се вътре, заобиколих леглото и заопипвах апарата, за да намеря копчето на секретаря, а после изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че гласът, който чувам, съвсем не е на майка ми, а на една жена, с която работеха — тонът й беше неоснователно жизнерадостен. „Здравей, Одри, Пру се обажда, просто така. Ужасен ден, нали? Виж какво, коректурите за Пареха пристигнаха и трябва да говорим, но отложиха крайния срок, така че за това нямай грижа, поне засега. Надявам се всичко да е наред, мила, обади се, когато можеш.“

Стоях там дълго време, взирайки се в апарата, когато записът приключи с изписукване. После повдигнах долния край на едната щора и надникнах надолу, към движението по улицата.

Беше часът, в който хората се прибират у дома. До мен долиташе слабо звукът на клаксоните от улицата долу. Жестокото главоболие продължаваше да ме мъчи, както и чувството (тогава непознато за мен, а днес за съжаление прекалено добре познато), че съм се събудил с ужасен махмурлук и подозрението, че съм забравил и оставил несвършени важни неща.