Читать «Щиглецът» онлайн - страница 42

Затова и ние с майка ми не се обезпокоихме особено, когато се събудихме една събота и установихме, че изобщо не се е прибирал. Едва в неделя започнахме да се тревожим, и дори тогава не се тревожехме така, както би могло да се очаква; беше началото на университетския футболен сезон; почти сигурно бе, че е заложил на някои от мачовете и ние предполагахме, че се е качил на някой автобус за Атлантик Сити, без да ни каже. Чак на следващия ден, когато ни се обади Лорета, секретарката на баща ми, и ни каза, че той не се е появил на работа, започна да става ясно, че има нещо по-сериозно. В страха си, че той може да е бил обран или убит, когато се е прибирал пиян от някоя кръчма, майка ми се обади в полицията; и ние двамата прекарахме няколко напрегнати дни в очакване някой да се обади по телефона или да почука на вратата. После, към края на седмицата, пристигна набързо написана бележка от баща ми (с пощенско клеймо от Нюарк, Ню Джърси), в която ни уведомяваше с нервни драскулки, че потегля, за да „започне нов живот“ на място, което не споменаваше. Спомням си как обмислях думите „нов живот“, като че ли те наистина биха могли да ми разкрият нещо за мястото, на което бе отишъл; защото, след като бях врънкал, хленчил и досаждал на майка ми цяла седмица, тя накрая се беше съгласила да ми даде да видя писмото („Е, добре“, беше казала тя, бе отворила чекмеджето на бюрото си и го бе извадила оттам, „не знам какво очаква той да ти кажа, така че ще е най-добре да научиш за станалото от него.“) Хартията, на която бе написано писмото, беше хотелска — на хотел от веригата „Дъбълтрий Ин“ край летището. Надявах се писмото да съдържа ценни указания за местонахождението му, но вместо това бях поразен от краткостта му (четири-пет реда) и от това колко припряно, пренебрежително, безразлично беше надраскано, както се пише бележка, когато бързаш да отидеш в бакалницата.

В много отношения изчезването на баща ми от нашия живот носеше облекчение. Няма съмнение, че на мен той не ми липсваше особено, а и майка ми като че ли не тъгуваше по него, но се натъжи, когато се наложи да освободи икономката ни, Чинция, защото нямаше с какво да й плаща (Чинция се бе разплакала и бе предложила да остане и да работи без пари; но майка ми й намери почасова работа в същата сграда, и сега тя работеше за една млада двойка с бебе; горе-долу веднъж седмично тя се отбиваше на кафе при майка ми, все в същата престилка, която носеше над дрехите си, когато чистеше). Без много драматизъм снимката на баща ми — по-млад, загорял, застанал в горната част на някаква ски-писта — бе смъкната от стената, и бе подменена с друга, на която се виждахме ние с майка ми в Сентръл Парк. Майка ми оставаше будна до късно нощем, прехвърляйки сметки с калкулатор. Въпреки че наемът на апартамента беше утвърден от общината и не можеше да се променя, свързването на двата края без заплатата на баща ми беше ежемесечно приключение, тъй като, какъвто и да бе животът, който бе запланувал за себе си, той очевидно не предполагаше изплащане на издръжка за сина му. Общо взето, ние нямахме нищо против да перем сами дрехите си в пералнята в мазето, да ходим на кино на дневни, вместо на по-скъпите вечерни прожекции, да ядем вчерашно печено и да си вземаме за вкъщи евтина китайска храна (макарони, яйца „фу йънг“), да броим дребни монети и да ги събираме за автобусни билети. Но през онзи ден, докато се влачех към къщи от музея — мокър, премръзнал, с толкова силно главоболие, че достигаше чак до зъбите — ми хрумна, че сега, когато баща ми вече не беше с нас, никой на този свят няма да се загрижи особено за майка ми и мен; никой не седеше у дома и не се питаше къде се губим цяла сутрин и защо не сме се обаждали. Където и да беше той, някъде сред своя Нов Живот (в тропиците или прериите, в някое малко скиорско градче или в някой от големите градове на Америка), той със сигурност беше прикован към телевизора, лесно беше да си представя, че може би започва дори малко да се изнервя и вълнува, както му се случваше някога, когато гледаше впечатляващи новинарски репортажи, които нямаха нищо общо с него — за урагани и мостове, рухнали в някой далечен щат. Но дали щеше да се разтревожи дотолкова, че да се обади, за да провери как сме? Вероятно не — също както не би се обадил и в някогашния си офис, за да разбере какво става, въпреки че вероятно щеше да се замисли за бившите си колеги, които работеха в центъра на града и да се запита как ли са всички онези писарушки и виртуози на сметалото (както ги наричаше той) в небостъргача на „Парк Авеню“ №101. Дали секретарките се бяха уплашили, дали не бяха събрали снимките от бюрата си, дали не бяха свалили обувките с токове, сложили маратонките си и тръгнали към дома? А може би се бяха струпали на четиринайсетия етаж, в унило подобие на парти, може би хората си поръчваха сандвичи и се събираха край телевизорите в конферентните зали?