Читать «Щиглецът» онлайн - страница 43

Въпреки че пътят към къщи ми се стори безкраен, не си спомням много от него, освен сивата, студена атмосфера на забуленото от дъжда Медисън Авеню — чадъри се люшкаха, тълпите по тротоарите се движеха като безмълвен поток към центъра, напомняха ми на онова безлико гъмжило, което бях виждал на черно-белите снимки от банковите фалити и опашките за хляб от трийсетте години. Заради главоболието и дъжда за мен светът се бе свил до такъв тесен, малък кръг, че не бях в състояние да видя много повече от присвитите гърбове на хората пред мен на тротоара. Всъщност главата ме болеше толкова силно, че почти не виждах накъде вървя; няколко пъти едва не ме блъснаха коли, когато стъпвах на пешеходната пътека, без да погледна към светофара. Като че ли никой не знаеше какво точно се е случило, макар че от гърмящото радио в паркирано такси дочух думите „Северна Корея“, а от неясните разговори на минувачите долових думите „Иран“ и „Ал Кайда“. Един кльощав чернокож мъж с коса на плитчици, мокър до кости от дъжда, крачеше напред-назад пред музея „Уитни“, забиваше юмруци във въздуха и крещеше, без да се обръща конкретно към някого: „Стягай се, Манхатън! Осама бин Ладен ни друсна отново!“.