Читать «Щиглецът» онлайн - страница 41

Докато бях в началното училище, почти всеки ден по новините на Канал 7 чувах неща, които будеха у мен тревога. Ами ако някой тип в мръсни работни дрехи решеше да бутне майка ми върху релсите, докато тя чакаше влака в шест часа? Или я придърпаше в някой тъмен вход и я намушкаше, за да открадне портфейла й? Ами ако тя изпуснеше сешоара си във ваната, или я блъснеше велосипед, точно когато минава пред някоя кола, или ако зъболекарят обърка упойката, която й дава, и тя умре, както се беше случило с майката на един мой съученик?

Мислите за всичко, което можеше да се случи с майка ми, бяха особено ужасяващи, защото баща ми беше толкова ненадежден човек. Бих казал, че определението „ненадежден“ е доста дипломатично. Дори когато беше в добро настроение, му се случваше да изгуби чека със заплатата си или да заспи, оставяйки входната врата на апартамента отворена, защото пиеше. А когато беше в лошо настроение — тоест през по-голямата част от времето — очите му бяха зачервени, кожата му — лепкава от пот, а костюмът му — толкова измачкан, сякаш се беше търкалял с него по пода, и излъчваше някаква неестествена неподвижност, сякаш бе под налягане и всеки момент можеше да се пръсне.

Макар да не разбирах защо се чувства толкова зле, за мен беше ясно, че причина за нещастието му сме ние. Майка ми и аз опъвахме нервите му. Заради нас бе приел работа, която не понасяше. Всичко, което вършехме, го дразнеше. Особено подчертано не понасяше моята близост, не че се случваше често да съм близо до него: сутрин, докато се приготвях за училище, той седеше с кафето си мълчаливо, с подпухнали очи, държеше пред себе си „Уол Стрийт Джърнъл“, халатът му беше отворен, косата му стърчеше на кичури, а понякога ръцете му трепереха така, че разплискваше чашата, поднасяйки я към устните си. Когато влезех, започваше да ме следи напрегнато и ноздрите му се издуваха, ако започнех да вдигам много шум с приборите или купичката с овесени ядки.

Като изключим тази повтаряща се ежедневно неловка ситуация, аз го виждах много рядко. Той не вечеряше с нас, не идваше на празниците в училище; не играеше и не разговаряше кой знае колко с мен, когато си беше у дома; всъщност той рядко се прибираше преди да съм си легнал, а понякога — особено в дните, когато вземаше заплатата си, тоест на всеки две седмици, в петък — той се прибираше с трополене едва към три-четири часа сутринта, блъскаше входната врата, изпускаше чантата си на пода, движеше се така хаотично, блъскайки се с трясък във всичко наоколо, че аз понякога се будех ужасѐн, взирах се в светещите на тъмно звезди, налепени на тавана като в планетариум и се питах дали в апартамента ни не е влязъл убиец. За щастие, когато той беше пиян, стъпките му постепенно се забавяха в изнервящ каданс — стъпки като на чудовището на Франкенщайн, така си мислех тогава, предпазливи и тежки, с разделящи ги абсурдно дълги паузи, но веднага щом разберях, че онзи, който се блъска тежко в тъмното, е просто той, а не някой сериен убиец или психопат, отново се унасях в неспокоен сън. На следващия ден, събота, майка ми и аз успявахме да се измъкнем от апартамента, преди той да се събуди, потънал в пот, усукал се в чаршафите на канапето. Ако не успеехме, се налагаше да прекараме целия ден, пристъпвайки на пръсти, обзети от страх да не затворим някоя врата прекалено шумно или изобщо да го обезпокоим по някакъв начин, а той стоеше с каменно лице пред телевизора, с бутилка от китайската бира, която си бе поръчал от ресторанта наблизо, и гледаше с изцъклен поглед спортните новини с изключен звук.