Читать «Щиглецът» онлайн - страница 418

Не останахме дълго — Хоуби бе чувал много за Борис през годините, хайде да пийнем по едно! а Борис също беше заинтригуван, любопитен, също както бих бил аз, ако се беше появила Джуди от Кармиуолог или някаква друга митична личност от неговото минало — но и двамата бяхме пияни и прекалено експанзивни и аз имах чувството, че може би смущаваме госпожа ДеФрийс, която, макар че се усмихваше любезно, седеше прекалено тихо на един стол, сключила мъничките си ръце с много пръстени в скута, и почти не говореше.

Затова си тръгнахме — Попчик ни сподири, шляпайки развълнувано подир нас, Борис, възторжен, говореше високо, обяснявайки с ръкомахане на шофьора да заобиколи, за да спре пред входа да ни вземе:

— Да, пустышка, да — това на Попър и после: — Това е за нас! Ние сме с кола!

После внезапно се оказа, че шофьорът на Борис говори английски не по-зле от самия него, и тримата вече бяхме приятели — всъщност четиримата, ако броим и Попчик, който стоеше на задни лапи, подпрял предните на прозореца и се взираше много сериозно в светлините на магистралата „Уест Сайд“, докато Борис му бърбореше нещо, прегръщаше го и го целуваше отзад по врата, като същевременно обясняваше на Гюри (шофьора) едновременно на руски и английски колко прекрасен съм бил аз, приятел от младите години, кръвен брат (а Гюри протегна назад лявата си ръка, за да се ръкува тържествено с мен, както седях отзад), и колко прекрасен бил животът, щом двама приятели можело да се срещнат отново след дълга раздяла в този огромен свят.

— Да — каза Гюри мрачно, завивайки към Хюстън Стрийт така бързо и рязко, че аз се плъзнах към вратата, — така беше и с мен и Вадим. Всеки ден тъгувам за него — тъгувам толкова, че се будя и нощем от мъка. Вадим беше мой брат — той хвърли поглед назад към мен, преминавайки, без да спре, през пешеходна пътека, хората, които пресичаха, се разпиляха на всички страни, видях стъписаните им лица през тъмното стъкло, — беше за мен повече от брат. Както сме с Боря. Но Вадим…

— Ужасно нещо е това — каза ми тихо Борис, а после, обръщайки се към Гюри: — Да, ужасно, ужасно…

— … прекалено рано изпратихме Вадим под земята. Истина е това, което се пее в оная песен, чувал съм я по радиото, знаете ли я? На онзи, който пее „Piano Man“? „Само добрите умират млади“.

— Той ни чака там — утеши го Борис и се пресегна, за да потупа Гюри по рамото.

— Да, точно така му казах и аз — измърмори Гюри, завивайки толкова внезапно пред друга кола, че аз увиснах напред на предпазния колан, а Попчик просто полетя. — Тези неща са прекалено дълбоки… думите не са достойни да се докосват до тях. Човешкият език не може да ги изрази. Но накрая, когато го полагах за вечен сън, с лопатата в ръка — тогава му заговорих с душата си. „Довиждане, Вадим. Остави портите отворени за мен, братко. Запази ми място там, където си ти.“ Само Бог — „моля те“, мислех си, опитвайки се да съхраня невъзмутимо изражение, стиснал Попчик в скута си, „мамка му, гледай в пътя!“ — Фьодор, моля те, помогни ми, имам два важни въпроса във връзка с Бога. Ти си професор в колеж — (моля?) — затова може би ще можеш да намериш отговорите. Първи въпрос — очите му срещнаха моите в огледалото за задно виждане и той вдигна пръст нагоре: — има ли Бог чувство за хумор? Втори въпрос: възможно ли е Бог да има жестоко чувство за хумор? В смисъл: дали Бог си играе жестоко с нас, дали не ни измъчва за собствено удоволствие, както зли деца измъчват някое насекомо в градината?