Читать «Щиглецът» онлайн - страница 420
Дона Тарт
Почувствах нечия ръка на рамото си. Някой смъкна очилата ми.
— Здравей…? — казах недоумяващо на непознатата жена, която внезапно се озова седнала на коленете ми.
Жана. Здравей, Жана. Какво правиш? Нищо особено, а ти? Истинска порнозвезда, с тен, придобит в солариум, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия гърди, които заплашваха да прелеят вън от деколтето й. Способността да предсказваме бъдещето се предава по наследство в рода ми: да ти погледам ли на ръка? Да, разбира се: английският й беше доста добър, макар да ми беше трудно да разбирам какво казва заради ужасния шум в клуба.
— Виждам, че по природа си философ — тя плъзна по дланта ми нокът, розов като тоалетите на Барби. — Много, много интелигентен. Много възходи и падения — правил си по малко от всичко в живота си. Но си самотен. Мечтаеш да бъдеш заедно с едно момиче, до края на дните си, нали така?
После Борис се появи отново, сам. Придърпа един стол и седна. Проведе кратък, весел разговор с новата ми позната, който приключи с това, че тя ми сложи обратно очилата и си тръгна, но не преди да измъкне от Борис една цигара и да го целуне по бузата.
— Познаваш ли я? — попитах Борис.
— Не съм я виждал през живота си — отвърна той и сам запали цигара. — Ако искаш, можем да тръгваме. Гюри чака отвън.
viii.
Междувременно бе станало много късно. В сравнение със суматохата в клуба на задната седалка на колата беше спокойно (светлините на арматурното табло създаваха уютна атмосфера, от радиото се носеше тиха музика) и ние се возихме с часове нагоре-надолу с Попчик, дълбоко заспал в скута на Борис, смяхме се и разговаряхме — Гюри се включваше, разказвайки с пресипнал глас история за детството си в Бруклин, за „тухлите“, както наричаше той обитаваните от бедняци жилищни сгради, докато ние с Борис пиехме топла водка от бутилката и смъркахме по малко кокаин от пликчето, което той измъкна от джоба на палтото си — Борис от време на време го подаваше и напред, на Гюри. Въпреки че климатикът работеше, в колата беше ужасно горещо; лицето на Борис беше потно, а ушите му — огненочервени.
— Знаеш ли — казваше той — вече беше смъкнал сакото си; свали бутонелите от маншетите на ризата си, пъхна ги в джоба си и запретна ръкави, — баща ти ме научи как да се обличам. Благодарен съм му за това.
— Да, баща ми научи и двама ни на много неща.
— Така е — каза той искрено — кимна рязко, без следа от ирония и избърса нос с ръба на дланта си. — Той винаги изглеждаше като джентълмен. Ето — толкова много от момчетата в клуба — с кожени палта, плюшени анцузи, все едно че току-що са излезли от офиса на имиграционните служби. Много по-добре е да се обличаш ненатрапчиво, като баща ти, хубаво сако, хубав часовник, но
