Читать «Щиглецът» онлайн - страница 417

Борис допи остатъка от водката си и стана.

— Много добре — каза той, прехвърляйки с пръсти незапалена цигара. Да приключваме тогава с тази глупост.

vi.

Борис беше изостанал толкова много, когато аз вече отключвах входната врата в къщата на Хоуби, че сякаш се опасяваше да не би ключът ми в ключалката да предизвика масивна експлозия. Шофьорът му беше паркирал на втора линия, обвивайки демонстративно колата в облак дим от ауспуха. Вътре разговорът между Борис и шофьора се водеше на украински: не бях успял да разбера нищо, въпреки двата семестъра, през които бях изучавал разговорен руски.

— Влез — казах, едва успявайки да потисна усмивката си. Какво мислеше този идиот, че ще го нападна, отвлека или нещо подобно? Но той стоеше все още на улицата, пъхнал юмруци в джобовете на палтото си, и се озърташе назад, към шофьора, чието име беше Генка или Гюри, или Георгий, или нещо, да му се не види, което бях забравил.

— Какво става? — попитах аз. Ако не бях толкова пиян, параноята му можеше и да ме подразни, но сега само ми се струваше забавна.

— Я ми кажи пак, защо трябваше да идваме тук? — попита той, оставайки на доста голямо разстояние от мен.

— Ще видиш.

— И ти живееш тук, горе? — попита той с подозрение, надничайки в антрето. — Това ли е домът ти?

Явно бях вдигнал повече шум, отколкото възнамерявах, отваряйки вратата.

— Тио? — подвикна Хоуби откъм задната част на къщата. — Ти ли си?

— Да — той беше облечен за вечеря, с костюм и вратовръзка — да му се не види, казах си, да не би да има гости? И внезапно осъзнах, че е едва време за вечеря, макар да имах чувството, че е три сутринта.

Борис пристъпи предпазливо зад мен, с ръце в джобовете на палтото си, оставяйки вратата широко отворена зад себе си, оглеждайки големите базалтови урни и полилея.

— Хоуби — казах аз — той беше излязъл в антрето и стоеше, повдигнал вежди, а госпожа ДеФрийс докрета тревожно зад него. — Здрасти, Хоуби, нали помниш, разказвал съм ти за…

— Попчик!

Малката бяла топчица — която вече припкаше по обичая си по коридора към външната врата — се закова на място. После нададе нещо като висок писък и препусна колкото можеше по-бързо (което вече не беше много бързо) и Борис — с ликуващ смях се отпусна на колене.

— О! — той го сграбчи, докато Попчик риташе и се гърчеше. — Станал си дебел! Дебел е! — продължи той възмутено, докато Попчик скачаше и го целуваше по лицето. — Оставил си го да затлъстее! Да, здравей, „пустышка“, пухче такова, здравей! Помниш ме, нали? — той вече лежеше по гръб, проснал се в цял ръст, и продължаваше да се смее, докато Попчик, все още квичейки от радост, подскачаше върху него. — Той ме помни!

Хоуби, нагласяйки очилата си, стоеше и наблюдаваше развеселено — а госпожа ДеФрийс, не чак толкова развеселена, стоеше до него и се мръщеше леко, гледайки как моят миришещ на водка приятел се търкаля с кучето по килима.

— Не казвай нищо — Хоуби пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Това трябва да е…

— Именно.

vii.