Читать «Щиглецът» онлайн - страница 416

— Не, аз обичам работата си — произнасях думите прекалено старателно и отчетливо, дали наистина бях толкова пиян? — Харесва ми онова, което върша.

— Така ли? — той вдигна чаша към мен. — Защо тогава не си щастлив?

— Не искам да говоря за това.

— И защо не?

Махнах пренебрежително с ръка.

— Защото… — вече не знаех колко чаши съм изпил. — Просто така.

— Значи не е заради работата — защо тогава? — той беше глътнал своята водка със замах, отмятайки глава, и сега се нахвърли върху новата чиния с херинга. — Проблеми с парите? Момиче?

— Нито едното, нито другото.

— Значи е момиче — заяви той тържествуващо. — Знаех си.

— Слушай — аз допих остатъка от водката си и ударих по масата с отворена длан — какъв гений бях, просто не можех да престана да се усмихвам, беше ми хрумнала най-добрата идея от години насам! — Стига сме говорили за това. Хайде, да вървим! Имам голяма изненада за теб.

— Да вървим? — Борис видимо се наежи. — Къде да вървим?

— Ела с мен, ще видиш.

— Искам да си седя тук.

— Борис…

Той се облегна.

— Остави, Потър — каза той, вдигайки ръце нагоре. — Просто се отпусни.

— Борис! — погледнах към тълпата в бара, като че ли очаквах масови прояви на възмущение, после отново към него. — Дойде ми до гуша да седя тук! Вися тук от часове.

— Но… — поде той раздразнено, — нали си освободих цялата вечер за теб! Имах разни неща за вършене! И ти си тръгваш?

— Да! И ти идваш с мен. Защото… — аз разперих ръце — трябва да видиш изненадата!

— Изненада ли? — той хвърли на масата салфетката си, смачкана на топка. — Каква изненада?

— Ще разбереш. — Какво му ставаше? Нима бе забравил как да се забавлява? — Хайде, да се махаме оттук.

— Защо? Сега?

— Просто така! — заведението бе изпълнено с дълбокия тътен на разговорите; никога през живота си не се бях чувствал толкова уверен в себе си, толкова доволен от собствената си съобразителност.

— Хайде, допивай!

— Наистина ли трябва да правим това?

— Ще се радваш, че сме го направили, обещавам ти. Хайде! — казах, пресягайки се, хванах го за рамото и го разтърсих — поне според мен — съвсем приятелски. — Искам да кажа, няма шега, нямаш представа колко хубава е изненадата.

Той се облегна назад със скръстени ръце и ме изгледа подозрително.

— Струва ми се, че ми се сърдиш.

— Борис, какво, по дяволите… — бях толкова пиян, че залитнах, докато се изправях, и ми се наложи да се задържа, хващайки се за масата. — Хайде да не спорим. Да вървим.

— Мисля, че ще бъде грешка да отида където и да било с теб.

— Така ли? — погледнах го, притваряйки леко едното си око. — Идваш ли или не?

Борис ме изгледа невъзмутимо. После стисна с пръсти носа си между очите и каза:

— Не искаш да ми кажеш къде отиваме.

— Така е.

— Имаш ли нещо против шофьорът ми да ни закара?

— Шофьорът ти?

— Да. Чака на две-три преки оттук.

— Мамка му — отклоних поглед и се разсмях. — Имаш шофьор?

— Значи нямаш нищо против да отидем с него?

— Защо да имам нещо против? — казах след кратка пауза. Колкото и пиян да бях, поведението му ме стъписа: той ме гледаше с някакво странно, пресметливо, лишено от емоция изражение, което не бях виждал преди.