Читать «Щиглецът» онлайн - страница 411

— Не знаех, че тук сервират храна.

— Не сервират — каза Борис, намаза с малко парче черен хляб и го посоли. — Но аз умирам от глад. Помолих ги да донесат нещо от съседния ресторант. После чукна чашката си в моята и каза: — Sto lat! — някогашния му тост.

— Sto lat.

Водката беше ароматна, с непознат за мен мирис на някаква горчива билка.

— И така — подех аз, сипвайки си храна. — Мириам?

— Моля?

Протегнах ръце с дланите нагоре в детински жест: „моля за обяснение“.

— А, Мириам! Тя работи за мен! Моя дясна ръка, вероятно така би трябвало да се каже. Казвам ти, по-добра е от повечето мъже. Каква жена, Боже мой! Малко са такива като нея, вярвай ми. Струва собственото си тегло в злато. Хайде, хайде — Борис напълни отново чашата ми и я побутна към мен. — За встречу! — вдигна той своята. — За нашата среща!

— Не е ли мой ред да вдигна тост?

— Да, така е — той чукна със звън чашата си в моята, — но аз съм гладен, а ти много се бавиш.

— Е, тогава за нашата среща.

— За нашата среща! И за съдбата! Защото ни събра отново!

Веднага щом отпихме, Борис се нахвърли на храната.

— И с какво точно се занимаваш? — попитах аз.

— С това-онова — хранеше се, гълтайки лакомо по някогашния си обичай, като гладно дете. — Много неща. Оправям се, нали разбираш.

— А къде живееш? В Стокхолм? — допълних, когато той не отговори.

Той махна нашироко с ръка.

— Навсякъде.

— Като например…?

— О, ами Европа, Азия, Северна и Южна Америка…

— Това е доста голяма територия.

— Ами… — започна той с уста, пълна с херинга, избърсвайки капка сметана от брадичката си, — освен това ръководя и малък бизнес, ако разбираш какво имам предвид.

— Моля?

Той преглътна херингата, помагайки си с голяма глътка бира.

— Нали знаеш как вървят нещата. Официалният ми бизнес е агенция за поддръжка на домакинства и почистване. Наемам работници предимно от Полша. Пък и в името на фирмата се съдържа забавна закачка — „Полска Кантора за Свежест“, ПКС, загряваш ли? — Той отхапа малко от едно мариновано яйце. — А можеш ли да познаеш какво е мотото ни? „Събираме и последната прашинка“, ха!

Реших да подмина това без коментар.

— Значи си бил в Щатите през цялото това време?

— О, не! — той беше напълнил отново чашите ни и вдигаше своята към мен. — Пътувам много. Тук съм около шест до осем седмици годишно. А през останалото време…

— Русия? — попитах, изпивайки чашата си на един дъх, и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Не толкова. Северна Европа. Швеция, Белгия. Понякога в Германия.

— Мислех, че си се върнал у дома.