Читать «Щиглецът» онлайн - страница 409

— Ще идваш ли насам? — попита той, тръгвайки обратно.

— Къде насам?

— Ами тук, из квартала.

— Мога да дойда.

— Искам да… — Борис спря, намръщи се и хвърли поглед към улицата над главата ми. — Искам да поговоря с теб. Но сега… — той доби притеснен вид, — моментът не е подходящ. След час, може ли?

Мириам, хвърляйки поглед към мен, каза нещо, сигурно на украински. Размениха няколко думи. После Мириам ме взе под ръка със странно интимен жест и ме поведе по улицата.

— Ето там — посочи тя. — Върви натам, трябва да минеш четири-пет преки. Има един бар малко встрани от Второ Авеню. Държи го един стар поляк. Той ще се срещне там с теб.

v.

Почти три часа по-късно аз все още седях в тапицираното с червена изкуствена кожа сепаре в бара на поляка, сред примигващи коледни светлини и вбесяваща смесица от пънк рок и полска коледна музика от гърмящия джубокс, отегчен от чакането, и вече се питах дали той изобщо ще се появи или не, и дали да не се прибера у дома. Така и не бях взел никакви негови данни — всичко се бе случило толкова бързо. В миналото бях пускал името на Борис в „Гугъл“, за да видя дали няма да излезе нещо — никога не се бе появявало каквото и да било — но пък и никога не си бях представял Борис да води живот, който би подлежал на проследяване онлайн. Можеше да е навсякъде, да прави какво ли не: да бърше болнични подове, да кръстосва джунгли в някаква чужда страна, с пистолет в ръка, да събира угарки от цигари по тротоарите.

Наближаваше краят на часа, през който се сервираха напитки с намаление, студенти и артистични типове започваха да се процеждат на тънки струйки през тълпата от шкембести, застаряващи поляци и посивели петдесетинагодишни пънкари. Току-що бях привършил третата си водка; тук наливаха големи, затова ми се стори глупаво да не поръчам още една; знаех, че трябва да хапна нещо, но не бях гладен, а настроението ми ставаше все по-мрачно и унило с всеки изминал миг. Беше невероятно потискащо да си мисля, че ми е вързал тенекия след толкова години раздяла. Философски погледнато, тази среща поне ме бе отклонила от намерението да търся дрога: не повръщах след предозиране в някоя кофа за боклук, не ме бяха обрали, нито пък ме бяха прибрали за опит да купя наркотик от ченге под прикритие…

— Потър — ето го и него, вмъкна се на мястото срещу мен в сепарето и отметна косата си с жест, който събуди звънкото ехо на миналото.

— Тъкмо се канех да си тръгна.

— Съжалявам — същата лукава, очарователна усмивка. — Имах работа. Мириам не ти ли обясни?

— Не, не каза нищо.

— Е, то не е като да работиш в счетоводна къща. Виж какво — каза той, привеждайки се напред, опрял длани на масата, — не се ядосвай! Не съм очаквал да се натъкна на теб! Дойдох колкото можех по-бързо! Дори тичах! — пресегна се и ме перна леко по бузата. — Боже мили! Толкова време мина! Толкова се радвам да те видя? Ти не се ли радваш?